– Хм... Донякъде в стила на тази вечер. Впрочем, ако желаеш, можем да приемем, че това е било твоето първо изпитание.
– Първото... – прошепнах сякаш на себе си аз. – И колко всъщност предвиждаш да бъдат те?
– Не зная. Броят им няма значение. Важното е аз и ти да установим наличието на напредък. Ти как смяташ?
Всяка нормална жена на мое място, а и самата аз, ако не бях до такава степен влюбена в него, незабавно би го отблъснала, би го оставила да се наслаждава сам на своите жалки Хиляда и една нощ. Ала в този момент не можех да направя нищо друго, освен да приема. Тъкмо когато трябваше да проявя упорство, да окажа съпротива, да се разбунтувам, аз казах примирено:
– Да... Смятам, че така трябва.
След измислени за случая ритуали като повелите от миналата година, какво ли още ми готвеше? Нови изпитания? Нови наказания? Колко нови проявления на Ерос и на Танатос ме очакваха? Поне бе свел броя на срещите в „Шарм“ до десет. Ясно ми бе, че този път не уточнява броя на уроците и че си присвоява правото да удължава моето обучение колкото си иска, отлагайки до безкрай неговото приключване. Без съмнение не го поставяше като условие за нашия брак, а по-скоро като подготовка. Въпреки всичко осъзнавах, че ще приеме да бъде напълно мой едва след като се е уверил, че от своя страна ме притежава изцяло.
Той, изглежда, долови тревогата, изписана в очите ми, защото ме прегърна, за да ме успокои, и побърза да уточни:
– Хей! Не се притеснявай. Предстоят ти само наслади. И това изобщо не поставя под въпрос дадената от мен дума.
В съзнанието ми се мярна думата виновен... Луи се чувстваше виновен по отношение на по-малкия си брат. Отдавна подозирах това, но за пръв път от месеци насам откривах подобни признаци у моя събеседник. Като бе нарушил сключеното между двамата споразумение, като му бе отнел годеницата, Луи отново бе разпалил конфликта, потушен с времето и от поредицата победи на Давид. Нещо повече, отмъквайки му в мое лице двойницата на Орор, той за втори път бе изтръгнал от обятията на Давид самата Орор.
Налагаше се Луи да прикрие това усещане за предателство чрез нови игри, чрез ново опиянение, отреждайки ми ролята на бутилката, която да му ги доставя, дори и с риск да ме строши в ръцете си.
– В крайна сметка само от нас зависи да направим нещо забавно.
– Забавно...?
– Ами да! Бихме могли например да описваме преживяванията си в твоето тефтерче „Десет-пъти-дневно“.
В затвореното пространство на първа стая тефтерчето, побрало еротичните ми мисли, естествено, се бе превърнало в средство за съвместно изразяване.
Желая те тотално
Откакто Луи лично бе вписал тези първи свои думи, ние непрекъснато беседвахме с негова помощ, обменяйки фантазми, желания, блянове и спомени, бяхме го превърнали в неизчерпаем източник на желания.
– Защо не – съгласих се едва чуто аз.
– Разбира се! – опитваше се да ме убеди той. – Нима не разбираш, че това ще придаде нов смисъл на този бележник? Благодарение на него ще превърнем изпитанията в същинско литературно предизвикателство.
Дълги минути той се отдаваше с необикновена страст на тези мечтания, уверен, че е на път да се захване с грандиозен проект, който ще ни сплоти отвъд желанието и свързаната с него пресита.
Вече не знаех какво да кажа, за да обуздая обзелото го въодушевление, което не можех да споделя, въпреки че чувствата ми към него си оставаха непокътнати. Още при първата ни среща бях почувствала, че Луи е човек, който не може да обича наполовина. Ако изборът му веднъж паднеше върху вас, това означаваше, че му принадлежите изцяло. От този момент нататък той започва да прониква в най-интимните ви кътчета, все едно че завоюва нова територия. Макар да се надсмиваше над жаждата за надмощие у своя брат, в това отношение той по нищо не се отличаваше от него.
Спасението ми дойде благодарение на първото познато лице, което се появи на разтворената двойна врата: Давид Гарше, любимецът на новия ми бъдещ съпруг и острие на галерията „Албан Соваж“. Очевидно не толкова отракан, колкото собствените си творения, младежът се стремеше да стои на разстояние от вихрещите се двойки и се осмели само да ми махне плахо с ръка.
Станах рязко и се приближих до него с приветлива усмивка, все едно че бяхме стари познати.
– Здравейте! Искрено се радвам да ви видя отново!
Пресиленият ми ентусиазъм допълнително засили смущението му.
– Здравейте – отвърна той, протягайки ми влажната си, мека длан.
Усетих, че донякъде обиден, Луи ме е последвал. С жест на собственик той прокара ръка по задника ми и се обърна към младото си протеже: