Фаталният инцидент, сложил край на техния живот, е станал вчера, към 16 часа, докато били на разходка в залива на Сен Мало с тяхната моторница „Рива“. По наши сведения по време на драмата управлявал синът им Луи, все още твърде неопитен. Моторницата се движила с прекалено голяма скорост и не могла да избегне скалата, която изтърбушила корпуса и изхвърлила двамата пасажери извън борда. Луи Барле успял да се залови за остъклената част на кабината и така се спасил въпреки сериозната травма на лявото коляно. Безжизнените тела на родителите му били извадени малко по-късно и незабавно откарани в болницата на Сен Мало, където била установена смъртта им. Прокуратурата в Рен е започнала предварително разследване, но всички данни сочат, че става въпрос за грешка при управлението.
Всички жители на Динар, които искат да изразят своята подкрепа към семейство Барле, са поканени да присъстват на погребалната церемония, която ще се състои на 9 юли в 11 часа, в църквата „Сент Енога дьо ла Ранс“, а погребението в гробището Рокабей на Сен Мало.
За пръв път лъжите на Луи излизаха пред мен на бял свят в резултат на странично свидетелство и на материално доказателство, на което бях попаднала случайно. Неприятното усещане бе толкова силно, че за малко не повърнах трудно смилаемото ригате, и ми трябваше доста време, за да се съвзема от обзелото ме вцепенение, притиснала длани към корема, в опит да обуздая спазмите, които го разтърсваха. Значи, той не бе наранил коляното си в опит да спаси Орор, както твърдеше. Това бе станало по време на злополучния инцидент, погубил и двамата му родители; инцидент, за който, според тази публикация, той бе пряк виновник.
Защо бе смесил в едно самоубийството на Орор и тази трагедия? Дали за да прикрие от мен отговорността за гибелта на своите родители? Въпреки късния час и оборилата ме умора, въпреки неравната борба между натежалите клепки и любопитството аз си дадох кратка почивка, след което отново се заех с купчината документи, покрили леглото като немилостива пяна. Защото не се съмнявах, че онова, което предстоеше да открия и по-нататък в тях, щеше да бъде не по-малко ужасно. Инак Луи не би си дал труда да укрие в бараката тези ненавистни за него спомени.
След като събрах сили, отново се заех за работа. Инстинктивно протегнах ръка към документа, който Луи бе отбелязал като Давид. Това бе официалният акт за осиновяване от страна на Андре и Ортанс, издаден от Отдела за медико-социални грижи в департамента Ил е Вилен на 28 ноември 1976 година. Той веднъж завинаги потвърждаваше, че Давид наистина бе роден на 5 януари 1969 година. Следователно не би могъл да бъде биологичен брат на Луи. От другите два листа не научих нищо по-различно от онова, което вече бях чула същата сутрин от Флоранс Делбар: Давид действително бе обитавал сиропиталището в Сен Броладр, преди да бъде окончателно поверен на грижите на семейство Барле.
За втори път с помощта на датите стигнах до изумителното заключение: Давид и Орор са се познавали от най-ранно детство и при всички случаи преди така наречената юношеска „любов от пръв поглед“ на плажа в Динар.
В замяна на това горчиво съжалявах за крещящото отсъствие на подробности относно произхода на осиновеното момче и причините, довели до неговото изоставяне от биологичните му родители. Затова документите, които държах в ръка, не казваха нищо.
Едва след като счупих нокътя си, докато свалях кламера в горния ляв край на листовете, открих закрепената към тях снимка. Откачих я и възкликнах от изненада:
– Какво ли пък означава това?
На преден план се виждаше неумело издълбан с ножче върху дървена основа полузаличен надпис: сърце с вписани в него две букви със знак + между тях. Орор + Давид.
Поредната лъжа на Луи, който ми бе заявил, че Давид и Орор са се запознали вече като възрастни. „Когато бях на двайсет години, а Давид на деветнайсет“, бе ми казал той още при първата своя изповед. Лъжливо твърдение, потвърдено от Ребека...
Напразно дирех нови извинения за Луи, беше ми ясно, че не това е най-важното. Сега вече основният въпрос бе: кога Луи бе научил истината? Кога бе узнал за отколешната силна връзка между доведения му брат и Орор? Беше ли пробудило това у него ревност, чувство, което той така и не бе успял да потуши? Дали то го бе накарало навремето да отнеме жената на Давид, както неотдавна бях научила от Ребека? А по-късно и самата мен, нейната съвършена двойница.
Тази богата жътва ме накара да потърся сред пластовете прашна и пожълтяла хартия всичко, което напомняше фотография или пък свързани помежду си документи. Упорството ми бе възнаградено, защото не след дълго попаднах на страница, посветена на последното действащо лице, на онази, която бе побрала в себе си всички желания, всички намерения, всички тайни: Орор.