От лявата страна, в подножието на огромен хотел, точно в началото на крайбрежния път, зърнах редица плажни кабини. Конструкцията от петнист бетон бе покрита със синкави плочи и заемаше изцяло този застроен участък от брега. Всяка кабина бе отделена от съседната с полувградени във фасадата колони. Вратите бяха еднакви, от бяло дърво с малко прозорче по средата. Предположих, че само заможните семейства, пристигащи тук заедно с гъмжило от русокоси, добре сресани дечица, можеха да се възползват от тях. Хрумна ми нещо и след като преглътнах последния залък, реших да огледам отблизо това място.
Вратите, естествено, бяха заключени. Ала когато стигнах почти до другия край на редицата, до кабината с номер шейсет и осем, забелязах малък участък, където беше олющена непрозрачната боя, предназначена да скрие от любопитни погледи голите задници на къпещите се. Тъй като нямаше пряка слънчева светлина, вътрешността не се виждаше добре. Въпреки това различих разядената от солта и пясъка дървена облицовка по стените, покрита със синкав лак. Веднага познах, че това е синият фон от снимката. Значи, сърцето с инициалите на Орор и Давид беше издълбано някъде тук, в една от тези малки кутии, зад една от тези врати, може би дори зад тази, на която се бях облегнала, внезапно задъхана от вълнение. Колкото и незначително да бе това откритие, усетих как сърцето ми се свива, сякаш тук някъде се таеше частица от самата мен, готова всеки момент отново да излезе на бял свят.
Сервитьорът имаше право. Келмер наистина не беше далече и пътят дотам бе приятен. Дори прекосяването на река Ранс по бента придаваше на разходката допълнително очарование. Отвъд наклонът ставаше доста стръмен, но не след дълго завих надясно, по една от обраслите със зеленина пътеки, които се спускаха към селото. Тя свърши пред док, от двете страни на който имаше множество лодки и корабчета в най-различно състояние. Редом с готовите да излязат в открито море траулери се виждаха останки, които напомняха покрити с ръжда скелети. Наоколо имаше камари отпадъци, но това опустошение ни най-малко не накърняваше красотата на гледката към блесналия на слънцето малък залив. Недалеч зърнах някакъв мъж в брезентов панталон и шапка с цвят каки, наведен над далекоглед, вероятно любител орнитолог. Необитаемите островчета отсреща наистина гъмжаха от всякакви видове птици, някои от които доста редки, които бяха намерили там естествено убежище. Качулат гмурец, тъмногръд брегобегач, голям свирец, черна гъска... Различните им оперения биха привлекли погледа на всеки, който се интересува от птици.
– Прощавайте... Тук ли се намира цехът за ремонт на кораби?
– Да – отвърна непознатият, без да се отлепи от окуляра.– Макар че, ако питате мен, това е по-скоро гробище за кораби...
На няколко метра оттам имаше проядена от стихиите метална табела с едва четлив надпис: Цех Лоик Керваз – Ремонт на всякакви кораби. Ала тъдява не се мяркаше никакъв Лоик, край стапела нямаше душа. Най-сетне зад грамаден метален корпус забелязах дървена барака, откъдето идваха звуците на музикално предаване по радиото. Вратата беше широко отворена. Приближих се и срещу мен изскочи мъж с матроска фуражка на главата. Явно се смути, когато се оказа очи в очи пред натрапница като мен. огледа ме набързо, подръпна космите на рижата си брада и без поздрав запита:
– Вие коя сте?
– Аз... Аз търся Ивон.
– За какво ви е притрябвал?
– Искам да му задам някои въпроси.
– Да не сте от Социалното осигуряване?
– Не. Нямам нищо общо. Годеница съм на мъжа, когото той е спасил преди двайсет години.
– Нямам какво повече да кажа по въпроса – троснато отвърна той, като сви рамене, готов да се пъхне обратно в бараката. – Вече съм разказвал всичко от игла до конец поне десетина пъти.
Вероятно Ивон вече не се напиваше всеки ден, но носът му си беше все така подпухнал, клепките – увиснали, а лицето му бе съхранило червените петна, присъщи на заклетите пияници. Да не говорим за грубостта, която според мен не бе предназначена само за досадници като мен.
Е, поне го бях открила.
– Да ви почерпя, ако нямате нищо против...
Той ме изгледа, сякаш му бях обещала едновременно ада и рая.
– Да не си мислите, че така ще ме купите?
Беше толкова нелюбезен, че всяка моя дума можеше да го накара да млъкне и да ме прати по дяволите.
– Не, просто...
– Влизайте – прекъсна ме той, като ми посочи вратата на дървения коптор. – Тъй или иначе, на два километра наоколо няма кръчма.