Вътре цареше страхотен безпорядък. Помещението напомняше едновременно канцелария и работилница, като камари всевъзможни документи се валяха редом с плувнали в масло части от двигатели, и над всичко това се носеше острата миризма на бензин и на тютюн.
Той спря радиото и измъкна изпод бюрото бутилка с кафява течност без етикет и две чаши със съмнителна чистота. С покровителствен жест ги напълни и ми подаде едната.
– Я пийнете от това. Приготвя го едно тукашно момче. По-добро е от всички онези свинщини, дето ги продават в супермаркета.
Постарах се да скрия отвращението си и поех една глътка от адското питие, което изгори гърлото ми като почистващ препарат, но остави в устата ми изненадващо приятен вкус.
– Бива си я, а? – ухили се той и ми намигна.
Отвърнах му с любезна усмивка.
– Не е лоша.
– Та какво искахте да знаете за онзи момчурляк?
– Казва се Луи Барле.
Всеки път, когато произнасях цялото му име, тонът ми ставаше твърд, а погледът пламенен като на самка, готова да брани със зъби и нокти своя самец. Той отново ме изгледа, този път по-сериозно, и на две глътки почти изпразни своята чаша.
– Барле... Вярно. Трябваше да се сетя.
– Защо?
– Защото през онази година на това семейство му се случиха какви ли не работи.
– Имате предвид злополуката?
– Не само... Тогава не само вашият човек излезе в залива да си търси белята.
Опитах се да прочета какво има предвид по лицето му, което го състаряваше поне с десет години.
– Струва ми се, че не разбирам...
– По онова време водех една гемия за лов на крабове и морски паяци.
– И какво общо има семейство Барле?
– Между нас, моряците, тайни няма. Когато на някого му се случи случка, същия ден всички знаят за нея. Тъй че има-няма шест месеца, преди да се разбие моторницата, един колега спаси друго момче от същото семейство.
– Давид...
– Може и тъй да му е името... Беше я братовчед, я брат на другия... Вече не помня какво разправяха тогава.
– Да, бил е брат му. И какво се е случило с него?
Той вдигна вежди в знак, че не знае.
– Тъй и не се разбра... Май се опитал да помогне на своята мацка. Та моят авер го измъкнал някъде край вилите на Малуин. Само че момичето май така си останало на дъното.
Гледах го занемяла. Според онова, което бях чула последователно от Давид, Луи и Ребека, съпругът на Орор не би трябвало да се намира в Динар през онази вечер. Коледната вечер през 1989 година. Техните разкази съвпадаха в едно отношение: Давид, наскоро назначен от Андре като негов наследник начело на фирмата, е заминал по спешност за Париж. Защо всички те ме бяха излъгали? Поради каква причина Давид бе приел да бъде съпругът, който изоставя депресираната си жена в самия разгар на обзелата я криза и навръх новогодишните празници? Какво означаваше тази размяна на ролите? Дали за да снеме от Луи отговорността за смъртта на родителите му? Трудно можех да си представя как Давид приема подобна измама само за да защити своя съперник, който при това не бе негов същински брат...
При това техните версии така добре се съчетаваха, че очевидно бяха плод на предварителна договорка. Дори нещо като съглашение, помислих си аз. Главата ми бе замаяна от техните лъжи и от изпития алкохол. Кога бяха съчинили тази измислица и за кого точно бе предназначена тя?
– Знаете ли дали Давид Барле е бил ранен? – запитах аз, отърсвайки се от алкохолните пари и от мислите си.
– Май че да, но леко. Драскотина на ръката или на бедрото... Не помня точно.
Поех си дъх, погълнах остатъка от контрабандното питие в чашата и запитах:
– Може би на китката?
– Възможно.
Благодарих му толкова сърдечно, колкото ми позволяваха направените от него разкрития и недотам апетитната му длан, след което се отправих обратно към „Рош брюн“, разкъсвана от противоречиви мисли.
Измежду всички чути измислици имаше една, която бе особено оскърбителна за мен. Откакто бях забелязала копринената превръзка върху лявата китка на Давид, всички обясняваха този свенливо прикриван белег като резултат от опит за самоубийство, последвал смъртта на Орор. Ала след като не се бе опитал да пререже вените си, би ли трябвало да приемам отчаянието на Давид за чиста монета? Опитвах се да прогоня ужасната перспектива, която подобна възможност откриваше пред мен: дали не само че не се бе хвърлил да я спасява, а по-скоро самият той я бе блъснал в бурното море?
– Доктор Пулен? На телефона е Анабел Лоран.
– А, здравейте. Как сте?
– Вече съм по-добре.
Не бях му се обаждала от погребението на мама. Той се бе завърнал в своя кабинет в Нантер, а аз към новия си живот в Париж. Все пак бях сигурна, че е съхранил нежни чувства към мама дори след смъртта й. В крайна сметка именно той я спаси преди последния й престой в болницата. А и бях запазила номера му в паметта на моя телефон.