– Съжалявам, че ви безпокоя, но бих искала да ви помоля за една услуга.
– Слушам ви.
– Бихте ли могли да направите справка за хоспитализацията на човек, извършил опит за самоубийство?
– Зависи... Кога се е случило това?
– Преди двайсетина години.
– Доста време е минало... И в коя болница?
– Не съм съвсем сигурна. Или в Бретан, в Сен Мало, или в Париж, в Шестнайсети или в Девети район.
– Хм... Няма да е лесно. Регистрите отпреди двайсет години не са на електронен носител. Освен това и картоните може да са забутани някъде из кашоните. Все пак мога да опитам – приключи той в опит да ме обнадежди.
Бе достатъчно тактичен да не ме попита с каква цел искам от него това сведение. Преди време бях споделила с него увлечението си по разследващата журналистика и сега вероятно този мотив му бе напълно достатъчен.
Продиктувах му името и фамилията на Давид, номера на социалната му осигуровка, в който бе включена мнимата му рождена дата, и се въоръжих с търпение, като превърнах завръщането си в дълга разходка, зяпайки витрините на скъпите магазини в центъра на Динар. Двайсет минути по-късно доктор Пулен ми позвъни.
– Не може да се твърди със сигурност, че господин Барле никога не е предприемал подобно нещо – започна предпазливо той, – но при всички случаи във въпросните болнични заведения няма регистриран опит за самоубийство нито през осемдесет и девета, нито през деветдесета, нито дори през деветдесет и първа година. Нито в обществените, нито в частните болници.
Явно бе решил да разшири обсега на издирването с двете години, последвали смъртта на Орор, което изключваше всякакви последици с късна дата. Може би Давид Барле бе затаил вътре в себе си болката, но вече беше напълно очевидно, че никога не бе посягал на живота си. Самоубийството му бе толкова мнимо, колкото реално бе богатството му.
18.
2 юни 2010 година
След като напразно опитах да се свържа с Франсоа Маршадо на служебния му телефон в Економист, а след това и на личния му номер, реших да обобщя моите разкрития от последните двайсет и четири часа. Беше странно, че се чувствах разстроена не толкова от тях, защото потвърждаваха мои отколешни предположения, а по-скоро от мотивите, ръководили някои участници в тази фамилна история. И особено мотивите на Луи.
Начинът, по който бе съставил за всеки от своите близки същинско досие, побрало в себе си тайни и изненади, никак не подхождаше на мъжа, с когото живеех от една годна насам. А това повдигаше куп въпроси за отношенията му с тях и на първо място с неговия осиновен брат Давид. Тази съвкупност от компрометиращи материали ми напомняше някоя от онези информационни бомби в бизнеса или политиката, предназначени да извадят от равновесие противника или да предотвратят евентуално нападение, откъдето и да идва то. След като до този момент нито едно от тези сведения не бе излязло на бял свят, бях склонна да приема втората хипотеза. Тези папки трябваше да послужат като щит срещу всяка възможна атака.
От кого искаше да се предпази Луи с помощта на тези оръжия за масово поразяване? Очевидно от своя брат. Но защо? Или може би самият факт, че Давид е осиновен, би могъл по някакъв начин да застраши Луи?
– Маршадо, слушам ви.
– Добър ден, Франсоа. Обажда се Ел Лоран.
– Ел? Каква приятна изненада – пресилено се въодушеви той. – Може би сте обмислили моето предложение и сега ми звъните, за да ми кажете, че го приемате?
– Не, съжалявам...
Настъпилото мълчание показа, че съм на път да разваля доброто му настроение, но той все пак реши да не се издава:
– И по какъв повод тогава имам честта?
– Намирам се в Динар. В „Рош брюн“.
– Радвам се, че сте намерили време за почивка – подхвърли той с незлобива ирония. – Само че това с какво ме...
– Не съм на почивка. Проучвам архивите на семейство Барле. Е, това-онова може да се открие тук.
– И попаднахте ли на интересни неща? Ех, „Рош брюн“ – въздъхна с носталгия той. – Не съм стъпвал там след сватбата на Давид и Орор.
Понякога забравях, че двамата приятели се познават отдавна. А това означаваше, че Маршадо непременно се е срещал с Орор. Означаваше също така, че бе разпознал в мое лице нейна двойница още вечерта, когато ме бе наел като момиче на повикване и когато се запознах с Давид.