Второто ми огорчение бе, че никой не ни посрещна, нито Луи, нито кой да е друг.
– Някой има ли представа къде се намираме? – дочух дрезгавия глас на една тъничка брюнетка.
Никой не й отговори, дори служителят от „Бригантен“, който сякаш подготвяше изненадата и не искаше да назове мястото. Ала след като минахме отвъд полуотворената желязна врата и влязохме в просторния вътрешен двор, не успях да прикрия изумлението си.
– Сен Броладр... – възкликнах полугласно аз.
– Какво? Какво казваш? – запита жената до мен.
– Зная къде сме... В сиропиталището Сен Броладр.
Главната постройка, камбанарията... Въпреки запуснатия вид на сградата тя малко се различаваше от пощенските картички, които бях открила в Интернет.
Бръснатият дангалак ме стрелна с очи и предпочете да се обърне към останалите, за да ги поведе към вътрешността:
– Ще видите, никога не сте разполагали с толкова про-странство и с толкова легла, където да безчинствате!
Основното спално помещение, което също съответстваше на старите снимки, беше устроено специално за случая. По принцип беше предназначено за петдесетина души, а ние бяхме не повече от петнайсет.
Подът беше почистен набързо, но стените си бяха в предишното състояние. Само леглата бяха нови, осветени на равни интервали от големи канделабри върху чугунени триножници. Обстановката като цяло напомняше по-скоро обиталище на призраци, отколкото дворец от Хиляда и една нощ, но новодошлите изглеждаха доволни, а някои дори подсвиркваха от възхищение. Край мен вече започна размяната на първите ласки.
– Прощавайте – обърнах се аз към културиста. – Очакваме ли някого?
– Не, освен вас, други няма. Разочарована ли сте? Искате ли да ви върна в Сен Мало?
Долових във въпроса му нотка на съчувствие.
– Не... Не, ще остана.
В крайна сметка със или без Луи, със или без разюздан секс, трябваше да се възползвам от случая да последвам стъпките на Орор и Давид. Отделих се от групата, която вече се бе разпределила по двойки, мъже и жени, жени и жени, и дори двама мъже, за да огледам спокойно останалата част от сградата.
Значи, тук са се срещнали двамата. Без съмнение тук са изпитали първите детински трепети. Очевидно момичетата и момчетата са заемали отделни спални. Двете сирачета вероятно не са спали в тази зала. Ето защо минах в съседните помещения, водена от лунната светлина, тъй като нощта бе настъпила. Разпознах трапезарията по колоните и няколкото оцелели маси и кухните в съседство, където, изглежда, за известно време бяха намерили приют бездомници. Посетих също така библиотеката, която бе празна, с изключение на няколко проядени от плъховете книги, захвърлени на пода. Нямаше нито един документ, нито една снимка по стените или в албум, никаква осезаема следа от присъствието на Давид и Орор на това място. Малка синя врата в дъното на коридора ме отведе в съблекалнята и там го открих: сърце, издълбано в олющената боя и в мазилката. Въпреки сумрака можех да се закълна, че то бе дело на същата ръка, нарисувала сърцето от снимката, открита в сейфа.
Исках да се уверя и приближих, като почти опрях нос в стената. Проследих с пръст очертанията. Същите извивки, пълни с вяра в бъдещето.
Ала макар втората буква наистина да бе Д като Давид, първата бе съвършено различна: Е. Неволно си помислих, че това е Е като Ел.
– Идваш ли с нас?
Едва не изкрещях от уплаха.
Рижата в рокля от бял латекс, чиито пищни, но стегнати форми още по-добре се открояваха на синкавата светлина и донякъде напомняха тялото на Алис, бе застанала на няколко крачки от мен с приветлива усмивка. Не бях усетила кога ме е проследила.
– Жалко... Вече имаш няколко почитатели, които те очакват в спалното.
– А, така ли? – промълвих аз по-скоро изненадана, отколкото смутена.
– Да знаеш, че и аз съм от тях.
При тези думи тя съкрати разстоянието между нас със сладостно потриване на бедрата, без предупреждение долепи устни до моите, едната й ръка обхвана тръпнещите ми гърди, а другата с властен жест сграбчи задника ми. Дланта й бе влажна.
Отдръпнах се съвсем леко, но това бе напълно достатъчно, за да я накара да се намръщи, но веднага след това лицето й отново се разведри.
– Само не ми казвай, че не ти се иска – погледна ме предизвикателно тя.
– Не... Не знам.
Това бе чистата истина. В този момент не бях способна да анализирам чувствата си. Непрекъснато се люшках между страха и желанието, между порива да избягам оттук и да се отдам. Тя бе разкошна жена и през ума ми мина мисълта, че може би е подарък от Луи, а това накара корема ми да се свие от вълнение, което се прехвърли на вулвата ми и тя затрепери като малко, изплашено животинче.