Мълчаливо отстраних хотелиера, влязох в банята и заключих вратата. Когато вече бях свалил дрехите си, съобразих, че редът, собствено, не е мой, а на Симоне, но не почувствувах никакви угризения на съвестта. Той е устроил това, мислех си със злоба. Нека сега постои. Колко вода е изхабена…
Когато излязох от банята, публиката в хола продължаваше да обсъжда произшествието. Нищо ново впрочем не се казваше и аз си тръгнах. На стълбата минах край чедото, както по-рано висящо на перилата. „Лудница!“ — каза ми то предизвикателно. Замълчах и си отидох направо в стаята.
Под влияние на душа и на приятната умора злобата ми съвършено изчезна. Аз примъкнах креслото към прозореца, избрах най-дебелата и най-сериозна книга и се разположих добре, вдигайки крака върху масата. Още на първата страница задремах и се събудих вероятно след час и половина — слънцето беше се преместило доста и сянката на хотела лежеше сега под моя прозорец. Съдейки по сянката, на покрива седеше човек и аз през сън си помислих кой ли е този, сигурно умърлушеният палавник Симоне — скача там от комин на комин и подвиква. Заспах отново, после книгата падна на земята, трепнах и се събудих окончателно. Сега на покрива ясно се виждаха сенките на двама души — единият, както изглежда, седеше, другият стоеше прав. Добиват тен, помислих аз и отидох да се измия. Докато се миех, мина ми през ума, че не би било лошо да изпия чашка кафе за ободряване. Запалих цигара и излязох на коридора. Беше вече някъде към три часа.
На стълбищната площадка се срещнах с Хинкус. Той се спускаше по таванската стълба и видът му беше някак странен. Беше гол до кръста и лъскаше от пот, лицето му беше бяло до зеленикаво, очите му не мигаха, с двете си ръце стискаше към гърдите смачканите на топка дрехи. Като ме видя, той трепна и се поспря.
— Тен ли добивате? — попитах го аз от учтивост. — Гледайте да не изгорите. Видът ви не е добър.
И като проявих по този начин грижа за ближния, без да дочакам отговор, тръгнах надолу. Хинкус потропваше по стълбите след мен.
— Прииска ми се да пийна — каза той дрезгаво.
— И все пак да бяхте се облекли — посъветвах го аз. — Ами ако дойде госпожа Мозес…
— Да — каза той. — Естествено. Съвсем забравих.
Той се спря и започна набързо да намъква ризата и винтягата си, а аз отидох в бюфетната и получих от Кайса чинийка със студен ростбиф, хляб и кафе. Хинкус, вече облечен и не толкова зелен, се приближи към мен и поиска нещо по-силно…
— И Симоне ли е там? — попитах аз. Дойде ми на ум да убия времето си с билярд.
— Къде? — отривисто попита Хинкус, като внимателно поднасяше към устата си пълната чаша.
— На покрива.
Ръката на Хинкус трепна, брендито потече по пръстите му. Той бързо го изпи, вдъхна през носа си въздух и като изтри с длан устата си, каза:
— Не. Там няма никого.
Погледнах го учудено. Устните му бяха свити, той си наливаше втора чаша.
— Странно — казах. — На мен не знам защо ми се привидя, че Симоне е също там, на покрива.
— А вие се прекръстете, за да не ви се привижда — грубо отговори ходатаят по делата, изпи чашата си и си наля отново.
— Какво ви е? — попитах.
Известно време той мълчаливо гледаше пълната си чаша.
— Така — каза накрая, — неприятности. Не може ли човек да има неприятности?
Имаше нещо жалко в него и аз омекнах.
— Да, разбира се — казах. — Извинете.
Той обърна третата чашка и изведнъж рече:
— Слушайте, а вие не искате ли да се попечете на покрива?
— А, не, благодаря — отговорих аз. — Страх ме е да не изгоря. Кожата ми е чувствителна.
Той помисли, взе бутилката и завинти капачката и.
— Въздухът там е хубав — каза той. — И изгледът е прекрасен. Цялата долина като на длан… Планини…
— Елате да поиграем билярд — предложих аз. — Вие играете ли?
Той за пръв път ме погледна право в лицето с мъничките си болни очи.
— Не — каза. — По-добре да подишам въздух.
След това отново отвинти капачката и си наля четвърта чаша. Доядох ростбифа, изпих кафето и се наканих да се прибирам. Хинкус тъпо разглеждаше своята чаша бренди.
— Гледайте да не паднете от покрива — казах му аз. Той се усмихна криво и нищо не отговори. Отново се качих на втория етаж. Шум от билярдни топки не се чу ваше и аз почуках на вратата на Симоне. Никой не отговори. Зад вратата на съседната стая се чуваха неразбрани звукове и аз почуках там. Симоне и там го нямаше. Дю Барнстокр и Олаф седяха около масата и играеха карти. Те бяха много увлечени.
Извиних се и затворих вратата. Добре, ще поиграя сам. Отправих се към билярдната и по пътя изпитах малък шок. По таванската стълба, придържайки с два пръста полата на разкошната си дълга рокля, се спускаше госпожа Мозес. Като ме видя, тя се усмихна безкрайно очарователно.