— Вие чели ли сте мемоарите на Кориолис за билярдната игра? — попита Симоне.
— Не — казах аз мрачно. — И не се каня.
— А пък аз съм ги чел — каза Симоне. Той с два удара свърши партията и накрая избухна в своя ужасяващ кикот. Аз поставих щеката напреки на масата.
— Вие останахте без партньор, Симоне — казах отмъстително. — Можете сега да се секнете в своята награда в пълна самота.
Симоне взе кърпичката и тържествено я пъхна в горния си джоб.
— Прекрасно — каза той. — Сега с какво ще се заемем? Аз се замислих.
— Ще отида да се обръсна. Наближава обед.
Ние излязохме в коридора и веднага се натъкнахме на чедото на любимия брат на господин дю Барнстокр. Чедото ни прегради пътя и като проблясваше нахално с облещените си черни окуляри, ни поиска цигара.
— Как е там Хинкус? — попитах аз, като му подавах пакета. — Здравата ли се е натряскал?
— Хинкус? Ах, този… — Чедото запуши, сви устните си на колелце и изпусна дим. — Е, за натряскване чак не се е натряскал, но се е заредил солидно и взе още една бутилка.
— А вие зареждахте ли се с него? — попита Симоне с интерес.
Чедото изпръхтя пренебрежително.
— По дяволите! Той мене не ме и забеляза. Нали там беше Кайса…
Тогава ми дойде на ум, че е време най-сетне да изясня момък ли е или девойка и хвърлих мрежата.
— Значи, вие бяхте в бюфетната? — попитах аз хитро.
— Да. А какво? Полицията не разрешава ли?
— Полицията иска да знае какво сте привили там.
— И научният свят също — добави Симоне. Струва ми се, същата мисъл дойде и в неговата глава.
— Полицията разрешава ли да се пие кафе? — осведоми се чедото.
— Да — отговорих аз. — А какво още правихте там? Ето сега… Не може да каже: „Огладняло бях.“
— Ами нищо — хладнокръвно каза чедото. — Кафе и пирожки с крем. Ето и всички мои занимания в бюфетната.
— Вредно е да се яде сладко преди обяда — с упрек каза Симоне. Той явно беше разочарован. Аз също.
— Е добре — измърморих. — Ще отида да се обръсна.
— Може би имате още въпроси? — попита чедото след нас.
— А, не, бог да ви пази — казах аз.
Хлопна се врата: чедото се беше прибрало в стаята си.
— Ще отида и аз да позакуся — каза Симоне, като се поспря на стълбищната площадка. — Да вървим, инспекторе, до обяда има повече от час…
Отказах и се разделихме. Симоне затропа с обущата по стъпалата, а аз се отправих към своята стая. В момента, когато минавах край стаята-музей, оттам се чу трясък, нещо с грохот се събори, строши се нещо стъклено и се разнесе недоволно мърморене. Надникнах в стаята и намерих там господин Мозес. Господин Мозес, високо вдигнал с едната си ръка края на килима, а в другата стиснал своята неизменна чаша, гледаше с отвращение обърнатото нощно шкафче и парчетата на разбитата ваза.
— Проклет вертеп! — изхриптя той, като ме видя. — Мръсна бърлога!
— Какво правите тук? — попитах аз.
Господин Мозес веднага се развълнува.
— Какво правя тук? — изрева той и с всичка сила дръпна килима към себе си. При това едва не загуби равновесие и събори креслото. — Аз търся мерзавеца, който се мота по коридора и наднича през прозорците на жена ми! За какъв дявол съм длъжен да се занимавам с всичко това аз, когато в къщата се мъдри полицай?
Той отхвърли килима и се обърна към мен. Аз дори се отдръпнах.
— Може би трябва да обявя награда? — продължаваше той, като се навиваше все повече и повече. — Моля, обявявам я. Колко ви е нужно, инспекторе? Петстотин? Хиляда? Моля: хиляда и петстотин крони на този, който намери изчезналия ми златен часовник! Две хиляди крони!
— Изчезнал ви е часовникът? — попитах аз намръщено. Шегите свършиха. Златен часовник — това не са плъстените пантофи и заетият душ.
— Да!
— Кога го видяхте за последен път?
— Днес рано сутринта. Оставил го бях на масата.
Аз размислях.
— Съветвам ви — казах накрая — да напишете формално заявление. Тогава ще извикам полицията.
Мозес се втренчи в мен и някое време ние мълчахме. После сръбна от чашата и каза:
— За кой дявол ви е заявлението и полицията? Аз съвсем не искам с моето име да си чешат езиците смрадливите вестникари. Защо не можете да се заемете с това сам? Аз обявих наградата. Искате капаро?
— Неудобно ми е да се намесвам в тази работа — възразих аз. — Аз не съм частен детектив, а държавен служител.
— Добре — каза той изведнъж. — Ще помисля… — Замълча. — Може би ще се намери. Иска ми се да вярвам, че това е поредната глупава шега. Но ако часовникът не се намери до утре сутринта ще напиша заявлението.
Съгласихме се с това решение. Мозес отиде в своята стая, аз — в моята.