— Ще бъдат тук — отвърна Гонт.
— Чудесно — рече Блекстоун. — Искам да поговоря с лорд Хайтауър. Очаквам да подкрепи моя следващ проект, но не съм го виждал почти месец. Няма да се изненадам, ако се готви да се откаже.
— Не мисля така — каза Гонт. — Ще разбереш, че Родерик е почтен човек, когато го опознаеш. Тези стари военни могат да бъдат малко досадни, когато се наложи да преживяват отново всички свои стари битки, но думата им е закон за тях. Щом е казал, че ще те подкрепи, ще го стори. Разчитай на това.
— Не се нуждая толкова много от неговата подкрепа, колкото от парите му — сухо отбеляза Блекстоун. — Знаеш ли, политиците не могат да живеят само от аплодисменти. Кампаниите, които водя са скъпоструващи. Те се нуждаят от непрекъснат поток от злато, за да вървят, но дори моите ресурси не са неограничени. Точно сега златото на Хайтауър би дошло много навреме.
— Наемник! — разпалено възкликна Катрин.
В другия край на огромния салон, Греъм Доримънт и магьосницата на име Визидж си пийваха плодов ликьор от сребърните чаши за пунш. Като освежаващо питие, ликьорът беше малко измамен, тъй като бе наблегнато твърде много на включените разнообразни силни вина и недостатъчно на плодовете, но за Доримънт се знаеше, че пие всичко при условие, че е достатъчно жаден. А настоящата гореща вълна бе предизвикала у него чувство за голяма жажда.
Греъм Доримънт бе среден на ръст, близо до четиридесетте и с твърде наднормено тегло. Често се усмихваше, а в тъмните му очи имаше някаква безпристрастна топлота. Той беше политически съветник на Блекстоун от почти три години и бе много добър в своята работа. Притежаваше енциклопедични познания за избирателната система на Хейвън и знаеше къде са заровени телата2, дори често в буквалния смисъл. Той беше в близки приятелски отношения с по-голямата част от членовете на Съвета и със съвсем малка част от техния персонал. Знаеше кой би могъл да бъде убеден, кой би могъл да бъде сплашен и кой би могъл да бъде купен. Знаеше кога да говори и кога да упражнява натиск, но най-важното от всичко бе, че той самият нямаше никакъв политически интерес. Бе безразличен към идеологиите. Не даваше пет пари за една или за друга. Помагаше на Блекстоун, просто защото му се възхищаваше. Самият той беше мързелив, аморален и не се интересуваше от нищо извън Хейвън, но се възхищаваше от един човек, който не беше никое от тези неща и въпреки това атакуваше живота с жар, на който Доримънт можеше само да завижда. Макар рядко да признаваше това пред себе си, Доримънт намираше времето, прекарано с Блекстоун по-забавно и по-вълнуващо от всяко друго време през своя живот.
Той пиеше жадно своя плодов ликьор и се усмихваше победоносно на магьосницата Визидж. Доримънт си въобразяваше, че се харесва на жените и се стремеше към една елегантност, но бе твърде мързелив, за да доведе това до успешен край. Не носеше нищо друго, освен най-фините и най-модерните дрехи, но му липсваше самоосъзнатия жар на истинското конте. В основата си той имаше твърде силно чувство за хумор, за да бъде в състояние да приеме модата на сериозно. Единствената истинска суетност беше косата му. Макар да наближаваше четиридесетте, косата му все още беше черна, като катран, само гдето я нямаше в обичайното количество.
Магьосницата Визидж се усмихна в отговор на усмивката на Доримънт и изискано отпи от питието си. Тя бе в началото на двадесетте си години с буйна къдрава червена коса, която падаше свободно до раменете й. Кожата й беше много бледа, а лицето й бе доминирано от поразителните зелени очи. В нея имаше нещо неуловимо диво, подобно на горско животно, което едва неотдавна е било опитомено. Мъжете усещаха дивото в нея и то ги привличаше, но дори най-равнодушният разбираше инстинктивно, че зад постоянната лека усмивка се крият много остри зъби. Визидж бе висока за жена, почти пет фута и девет инча3, но болезнено слаба. Тя бе накарала Доримънт да почувства, че иска да я заведе на ресторант и да се погрижи тя да получи поне едно добро ястие, преди да приложи противното си умение да й се хареса. Подобно бащинско чувство на закрила бе ново за Доримънт и той решително го отхвърли настрана.
— Е, скъпа моя — каза живо той, — как е нашия почитан господар? Твоята магия продължава ли още да се грижи за неговата безопасност и здраве?
— Разбира се — отвърна Визидж, свенливо както винаги, с нисък и сериозен глас. — Никаква магия не може да му навреди, докато аз съм с него. А вие, сър, дали с вашите съвети защитавате неговите интереси така добре, както аз защитавам здравето му?