Хоук го познаваше от преди около година. В по-долната Северна част имаше серия от върколашки убийства, а Хоук бе един от членовете на охраната занимаващи се с разследването. Случаят беше сложен и заплетен. Накрая Хоук бе идентифицирал променящият формата си и го беше унищожил, но не и преди да бъдат убити още трима души. Един от тях беше единственият син на Хайтауър. Началниците на Хоук бяха застанали на негова страна, но Хайтауър продължаваше да го обвинява за смъртта на своя син.
„Страхотно, — помисли си Хоук. — Още усложнения. Точно от каквото се нуждаех!“
Той хвърли любопитен поглед на съпругата на Хайтауър. Добре запазена, в началото на четиридесетте си години, тя се носеше по последната мода с финес и достойнство. Роклята й бе дълга и се диплеше красиво, въпреки топлото и влажно време и бе осеяна с полускъпоценни камъни. Тя си вееше непрекъснато с едно сложно оцветено книжно ветрило, но иначе изглеждаше незасегната от горещината. Имаше дълга грива от чисто бяла коса и парадираше с нея. Лицето й беше с яка костна структура и тя изглеждаше, все още, учудващо добре, въпреки годините си. Накратко, имаше великолепен външен вид и знаеше това. Държеше покровителствено ръката на съпруга си и оглеждаше салона на Гонт с такава самоувереност, сякаш смяташе, че влиза в такова помещение най-вече от чисто любопитство.
Хоук почувства едно почти непреодолимо желание да се промъкне зад нея и да я ритне по турнюра на роклята.
Фишър се наклони близо към Хоук.
— Хайтауър… — прошепна тя. — Не беше ли той онзи, който…
— Да — отвърна Хоук.
— Може би вече е забравил.
— Съмнявам се.
Хайтауър погледна към другия край на помещението, видя Хоук и Фишър и леко се стегна. Каза нещо тихо на жена си, която погледна двамата служители от Службата по охрана сякаш току-що бяха изпълзели изпод някаква скала. Тя пусна неохотно ръката на съпруга си и отиде да поздрави Блекстоун. Лорд Хайтауър хвърли един дълъг свиреп поглед на Хоук и после бавно прекоси помещението по дължината му, за да застане срещу него. Хоук и Фишър се поклониха вежливо. Хайтауър не отвърна на поздрава им. Той почака Хоук да се изправи и после започна да го изучава с хладен поглед.
— Така значи. Вие сте телохранители на Уилям.
— Точно така Милорд.
— Трябваше да ви изхвърля от Службата по охрана, когато имах тази възможност.
— Опитвахте се достатъчно усърдно, милорд — отвърна спокойно Хоук. — За щастие, моите шефове знаеха истината. Смъртта на вашия син бе трагичен нещастен случай.
— Той щеше да бъде още жив, ако си бяхте свършили работата както трябва!
— Може би. Направих всичко, на което съм способен Милорд.
Хайтауър се намуси и погледна презрително Фишър.
— Това е твоята жена, нали?
— Това е моята партньорка и съпруга, капитан Фишър — уточни Хоук.
— А ако още веднъж повишите тон на моя съпруг, незабавно ще ви просна по гъз!
Хайтауър почервеня от гняв и започна да пелтечи някакъв отговор, но гласът му секна, когато я погледна в очите и разбра, че не се шегува. Хайтауър имаше опита от целия си живот с бойци и знаеше без сянка съмнение, че Фишър би го убила ако помислеше, че той е заплаха за съпруга й. Спомни си някои от нещата, които бе слушал за Хоук и Фишър и изведнъж те въобще не му се сториха невъзможни. Той се намуси отново, обърна гръб на двамата телохранители и се върна при съпругата си с максимално чувство за лично достойнство.
— Добър начин да печелиш приятели и влиятелни хора — каза Хоук.
— Да го вземат мътните — изруга Фишър. — Всеки, който иска да влезе в разпра с теб, трябва първо да мине през мен.
Хоук й се усмихна нежно.
— Знаех си, че вероятно има някаква причина, за да се събера с теб. — Усмивката му изчезна. — Харесвах сина на Хайтауър. Той бе отскоро в Службата по охрана, но имаше добри намерения и толкова много се стараеше. Беше просто на погрешното място в погрешното време и затова умря.
— Какъв беше този случай с върколака? — попита Фишър. — За него също не си ми разказвал особено много.
— Няма много нещо за разказване. Случаят започна лошо, и бързо се влошаваше още повече. Нямаше много за какво да се хванем, а онова което мислехме, че знаем за върколаците се оказа невярно в по-голямата си част. Според легендата, човешката форма на върколака е изключително окосмена, има два пръста с еднаква дължина и пентаграм на дланта си. Всичко това са глупости. Също според легендата, човекът приема своята вълча форма при пълнолуние и се връща отново към човешката, когато луната залезе. При нашия случай човекът можеше да се превръща от едната форма в другата и обратно пожелание, през времето, когато грее пълната луна. Това правеше разкриването му твърде трудно. Накрая го заловихме. Обикновен на вид човек. Можеш да минеш покрай него на улицата и въобще да не го забележиш. Убих го със сребърен меч. Той лежеше на земята с изтичаща от него кръв и плачеше, сякаш не можеше да разбере защо му се случваха всички тези неща. Той не искал да убива никого. Върколашкото проклятие го карало да върши това. Не искаше да умира и накрая плачеше като малко дете, че е наказан, без да знае за какво.