Той кимна отривисто и се отдалечи, за да разговаря с Уилям. Хоук и Фишър проследиха с поглед отдалечаването му.
— Огромен е, нали? — каза Хоук.
— Трябва да е висок близо седем фута — съгласи се Фишър. — А видя ли големината на тези мускули?
— Да. — Хоук я погледна внимателно. — Беше малко рязка с него. Не съм ли прав?
— Той беше малко рязък с мен. Очевидно е от онези мъже, които смятат, че жените трябва да си стоят у дома, докато мъжете правят всичко възможно, за да станат герои. Срещал ли си го някога преди, Хоук?
— Не. Все пак съм слушал много от песните. Ако може да се вярва само на половината от тях, той е забележителен човек. Не съм сигурен, че вярвам на някои от разказите, но вече го срещнах… Не зная. Определено прави впечатление.
— Точно така. — Фишър отпи замислено от питието си. — Много опасен човек, ако му се изпречиш на пътя.
Хоук я погледна внимателно.
— О, хайде, хайде. Столкър като убиец? Това е смешно. Поради каква причина един велик герой като Столкър би могъл да се занимава с някой дребен политик като Блекстоун? Говорим за човек, който на младини е свалял крале.
— Не зная. — Фишър сви рамене. — Той просто ми прави впечатление на прекалено добър, за да е истина, това е всичко.
— Ти просто завиждаш, че поздрави мен, а не теб.
— Може би. — Фишър се засмя и изпразни чашата си.
— Колко такива си имала? — попита внезапно Хоук.
— Двама или трима. Жадна съм.
— Тогава помоли за чаша вода. Сега не е време да ти омекват краката. На Хайтауър просто би му харесало да намери някаква причина да ни злепостави.
— Човек, който разваля удоволствието на другите.
Фишър остави празната чаша и се огледа. Тържеството изглежда се беше оживило. Бърборенето на висок глас изпълваше салона заедно с определено количество самодоволен смях. Всеки държеше в ръка чаша вино, а първите няколко бутилки вече бяха празни.
Хоук отиде да поговори с Блекстоун относно уреждането на охраната, а Фишър бе оставена сама. Тя се огледа без определен интерес. Обществените събирания много не я привличаха. Интимни вицове, злобни клюки и сладки вина не можеха в никакъв случай да заместят добра храна и ел4 в компанията на приятели. Не че я привличаше и този вид събиране.
„Мисля, че по същество съм антисоциална“ — помисли саркастично Фишър. Тя сви рамене и се усмихна. После застана малко по-изправена, когато Едуард Боуман се приближи към нея. Тя направи вежлив поклон, а той й кимна отривисто в отговор.
— Капитан Фишър. Съвсем сама?
— За момента.
— Това вече е неприемливо. Една привлекателна жена като вас никога не трябва да остава без компания.
Фишър се учуди мислено. Лицето й бе по-скоро правещо впечатление, отколкото красиво и тя го знаеше. „Той преследва някаква цел…“
— Не обичам компаниите много — отвърна предпазливо тя.
— Аз също не съм привърженик на шумните събирания — отвърна Боуман, усмихвайки се мило. — Защо да не отидем на някое по-изолирано място, само ние двамата?
— Не мисля, че това ще се хареса на Гонт. Ние сме негови гости. И, в края на краищата, аз съм тук по служба.
— Гонт няма да каже нищо. — Боуман се наведе по-близо, а гласът му се сниши до шепот. — Никой няма да каже каквото и да било. Аз съм важна личност, драга моя.
Фишър го погледна право в очите.
— Не мислите ли, че си губите времето? — попита тя.
— Животът е кратък. — Боуман сви рамене. — Защо продължаваме да говорим? Има много други по-приятни неща, които бихме могли да правим.
— Не мисля така — отвърна спокойно Фишър.
— Какво? — Боуман я погледна хитро. — Мисля, че не разбираш, драга моя. Никой не ми отказва. Никой!
— Искате ли да се обзаложим? — Фишър се усмихна хладно.
Боуман се навъси и цялата любезност изчезна от лицето му, сякаш никога не е била там.
— Вие се забравяте, капитане. Аз имам приятели сред вашите началници. Всичко, което трябва да направя е да кажа една дума в подходящия отдел…
— Наистина ли бихте направил това?
— Повярвайте, капитане. Мога да ви проваля кариерата, да накарам да ви хвърлят в затвора… Бихте се изненадала от онова, което би могло да ви се случи. Освен ако, разбира се…