— От цялата Служба по охрана на Хейвън този човек намери да избере нас, за да разкаже своята история — измърмори Фишър. — Защо нас?
— Защото ние сме най-добрите — отвърна Хоук. — Така че, очевидно не се страхуваме да се заемем с каквото и да било. Дори с вампир!
— Би трябвало да се обявим за вторите най-добри — подсмръкна Фишър.
— Това не е в природата ми — каза Хоук, без да се поколебае. — Нито в твоята.
Двамата тихо се засмяха. Ниският жизнерадостен звук изглеждаше не на място в тишината. За пръв път Хоук осъзна точно колко тиха и пуста беше улицата. Сякаш се движеха през някое изоставено от хората село, което още не бе погълнато от гората. Стъпките на двамата произвеждаха единствения звук, който отекваше глухо, отразявайки се от дебелите каменни стени от двете им страни. Внезапно, студени тръпки полазиха по гърба Хоук, въпреки горещината, а челото му изведнъж изстина. Той гневно тръсна глава. Сега не беше време да се остави да го завладеят нервите.
Най-после Хоук и Фишър спряха пред една грохнала двуетажна сграда, почти в края на уличката. Боята се лющеше от затворената входна врата, а каменната зидария беше на дупки и се ронеше. Зад затворените дървени кепенци се криеха два тесни прозореца. Хоук огледа мястото и се замисли. В къщата имаше нещо обезпокояващо, за което съвсем не можеше да намери точни думи. То беше нещо като звук, така тихо, че можеш да го пропуснеш или нещо като слаба миризма, която едва можеш да доловиш. Хоук се намръщи и позволи на ръката си да се отпусне върху брадвата на хълбока му.
„Вампир…, привидение…, което се завръща…“
Той никога не бе виждал вампир, нито познаваше някой, който да е виждал. Въобще не беше сигурен, че вярва в такива неща, но също не беше и невярващ в тях. На времето си той си бе имал работа с демони и дяволи, върколаци и русалки, и бе посрещал всичките с хладна стомана в ръка. Светът имаше своите тъмни кътчета и те бяха далеч по-стари от всичко, което човекът някога бе създал. А не можеше да се отрече, че напоследък от Нортсайд изчезваха хора… и специално една личност.
— Е? — рече Фишър.
— Какво, е? — попита Хоук, поглеждайки я раздразнено.
— Ами тук ли ще стоим целия следобед или ще предприемем нещо? Слънцето се спуска дяволски ниско над хоризонта, в случай, че не си забелязал. До час вътре вече ще бъде тъмно. И ако там наистина има някакъв вампир…
— Правилно. Вампирясалите стават от своите ковчези, когато слънцето залезе.
Хоук потрепери отново и леко се усмихна, когато забеляза настръхналата кожа по голите ръце на Фишър. Никой от тях не обръщаше особено внимание на тъмнината или на съществата, които се движеха в нея. Хоук си пое дълбоко въздух, пристъпи към входната врата и силно затропа с юмрук.
— Отворете в името на Службата за охрана! — извика той.
Не последва никакъв отговор. Тишината лежеше върху пустата улица, подобно на задушаващо одеяло, смъкнато надолу от горещината. Хоук избърса стичащата се по лицето му пот с опакото на ръката си и му се прииска да бе взел със себе си манерка с вода. Искаше му се също, по изключение, да следва правилата и да почака идването на подкрепление, но нямаше време за това. Трябваше да се доберат до вампира, докато още спи. Освен това, продължаваше да липсва дъщерята на съветник Траск. Затова откриването на вампира внезапно бе придобило толкова висок приоритет. Докато вампирът се придържаше към по-бедните части на града и ловеше само онези, чиято липса нямаше да се забележи, никой не му обръщаше особено внимание. Но изведнъж той отвлече дъщерята на един съветник от собствената й спалня, пред очите на пищящата й майка… Хоук захапа загрижено долната си устна. Би трябвало тя още да е жива. За вампирите се предполагаше, че са им необходими от два до три дни, за да изпият напълно кръвта на жертвата си, а тя не би могла да стане една от тях, преди да умре и възкръсне отново. Така поне се говореше в легендите за тях.