— Да, но човек не носи меч на любовна среща, нали?
— Ако е отивал на такава.
— Изглежда вероятно. Не е ли така?
— Предполагам, че да. — Хоук сви рамене, постави меча на Боуман в ножницата и го хвърли на леглото. Той и Фишър бързо обиколиха стаята, проверявайки всички необичайни места и приключиха, без да получат удовлетворителен резултат.
— Това е губене на време — каза Фишър. — Изобщо няма да открием нищо.
— Може би не, но трябва да проверяваме. Ами ако пропуснем някакво важно доказателство, защото не сме си направили труда да го потърсим?
— Да, разбирам. Коя е следващата стая?
— От другата страна на коридора — отвърна Хоук. — Стаята на Столкър.
Фишър го погледна неловко.
— Сериозно ли говориш, Хоук? Искам да кажа можем ли наистина да третираме Адам Столкър като заподозрян? Той е герой, истински герой. Един от най-великите мъже, които този град е дал. Писани са песни и легенди за неговите подвизи още когато бях дете.
— Не вярвам на песни и легенди — отвърна Хоук. — Ние ще проверим неговата стая.
— Защо? Само защото беше без риза ли?
— Отчасти. И защото, той бе един от последните хора дошли на местопроизшествието.
Стаята на Столкър изглеждаше обитавана. Дрехите му лежаха пръснати по пода, сякаш ги би пуснал там, където ги бе съблякъл. Меч с широко острие в опърпана кожена ножница лежеше напреко до леглото. Хоук го вдигна и изпъшка, изненадан от тежестта му. Изтегли меча с известно усилие и провери острието. То бе чисто. Той хвана дръжката и несръчно претегли меча на ръка.
— Как ли го размахва. Не е по силите ми, дори ако го хвана с две ръце — каза накрая той.
— Вероятно би могъл, ако имаше железни мускули като неговите — предположи Фишър.
— Вероятно. — Хоук постави отново меча в ножницата и го пусна върху леглото. После дълго оглежда разтуреното легло с отхвърлени настрана чаршафи и кисело се усмихна. — Поне някой е дремнал малко тази нощ.
— Радостите на едно несмутено съзнание — каза Фишър, преглеждайки чекмеджетата на тоалетната масичка.
— Откри ли нещо? — попита Хоук.
— Не. А ти?
— Не. Започвам да мисля, че не бих разпознал нито една улика дори да ме боде в очите.
Те провериха всички обичайни места, но не откриха никакво оръжие на престъплението нито изцапани с кръв дрехи.
— Нека прегледаме следващата стая — предложи Хоук. — Тя е на Доримънт, нали?
— Да.
Стаята беше спретната и чиста, а леглото не беше използвано. Те огледаха навсякъде, но не откриха нищо.
— Бих могла да върша това и докато спя — отбеляза с отвращение Фишър. — Така не бих го вършила, само ако бях още малко по-уморена.
— Само още две стаи и можем да смятаме работата за деня за свършена — опита се да я ободри Хоук.
— Имаш предвид за нощта.
— Все едно. Следващата стая е на семейство Хайтауър.
— Добре, нека я разбутаме.
Хоук тихо се засмя.
— Ставаш отмъстителна.
— Какво искаш да кажеш със „ставаш“?
Стаята на Хайтауър беше спретната и чиста, а леглото не беше използвано. Хоук и Фишър обърнаха помещението с главата надолу, но не откриха нищо. Те съзнателно оправиха бъркотията, която бяха причинили, и преминаха към последната стая с чувство за добре изпълнен дълг. Това чувство се засили още повече, когато обичайното претърсване извади наяве малко дървено ковчеже, мушнато под възглавницата на Визидж. Хоук внимателно извади ковчежето и го постави в средата на разтуреното легло. То бе с дължина около един фут и дълбочина четири инча. Бе изработено от тъмножълто дърво, което бе непознато и за двамата. Върху капака бяха гравирани загадъчни заклинания и йероглифи, които продължаваха отвъд ръбовете и надолу по страните. Хоук посегна да го отвори, а Фишър хвана ръката му.
— Аз не бих опитала с ръка. Едно ковчеже на магьосница би могло да съдържа клопка с всякакви видове магии.
Хоук кимна сдържано. Фишър измъкна кама от горната част на ботуша си и предпазливо пъхна върха на острието в тесния процеп между кутията и капака. После пое дълбоко въздух, отвори го с рязко движение и бързо отстъпи назад. Не се случи нищо. Хоук и Фишър пристъпиха напред, за да погледнат в ковчежето. Вътре имаше половин дузина кокалени талисмани, две къдрици тъмна коса, всяка от тях завързана със зелена панделка, и няколко снопчета от нещо, което изглежда бяха изсушени билки. Фишър взе едно от снопчетата и предпазливо го помириса. Миришеше като прясно окосена трева. Тя го пусна обратно в ковчежето.