Последва дълга пауза. Хайтауър се размърда неспокойно.
— Това е може би най-нелепата история, която някога съм чувал — каза накрая той.
— Но е вярна — каза Гонт. — Всяка дума в нея. Магията за говорене на истината е все още в сила.
— Значи Уилям се е самоубил — обади се Доримънт.
— Не мисля така — възрази Хоук. — Разбирам как това ви изглежда на вас Катрин, но аз продължавам да вярвам, че вашият съпруг е бил убит. Разбирате ли, винената чаша е изчезнала мистериозно от стаята на Блекстоун.
— Виното не беше отровено — отбеляза Гонт. — Аз го проверих. Дори сам го опитах.
— Все пак, чашата е била важна — каза упорито Хоук, — иначе нямаше да бъде взета. Но, към този въпрос можем да се върнем по-късно. Катрин, има ли още нещо относно смъртта на съпруга ви, което да не сте ни казала? Нещо друго, което да сте скрила от нас?
— Не. Няма нищо друго. Аз не съм убила съпруга си, а не съм убила и Едуард.
Хоук помисли малко и после се обърна, за да погледне Визидж.
— Вие ли убихте Блекстоун и Боуман?
— Не — отвърна спокойно магьосницата. — Уилям беше вече мъртъв, когато го открих. И не зная нищо за случилото се с Едуард. Въпреки че…
— Да?
Визидж се намръщи.
— На площадката имаше странна миризма…
Хоук почака, но тя не каза нищо повече. Той се обърна към лорд Хайтауър:
— Милорд…
— Възразявам срещу целия начин на процедиране.
— Просто отговаряйте на въпросите Милорд. Вие ли убихте Блекстоун и Боуман?
— Не — отрече лорд Родерик. — Не съм.
Хоук го погледна замислено. Не можеше да измисли никакви по-специфични въпроси, които да зададе на лорд Хайтауър, а имаше силното чувство, че каквито и отговори да получеше, щяха да бъдат толкова безполезни, колкото лорда искаше да ги направи. Хоук въздъхна мълчаливо. Можеше да почувства, че лорд Хайтауър е напрегнат, относно нещо — това се виждаше ясно върху лицето му и от поведението му — но за момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Ако приложеше натиск, но не откриеше нещо, с което да оправдае своите действия… Той се обърна към лейди Хайтауър.
— Миледи, вие ли убихте Блекстоун и Боуман?
— Не.
Хоук я погледна за момент, но нейният спокоен поглед и здраво стиснатите устни даваха ясно да се разбере, че и с нея нямаше да стигне до никъде. Той смръщи вежди. По едно време магията за говорене на истината му се струваше толкова добра идея. Хоук се обърна към Столкър.
— Сър Столкър, вие ли убихте Блекстоун и Боуман?
— Не.
Хоук се облегна назад на стола си и се намръщи замислено. Беше попитал всеки директно и всеки бе отказал да е убиецът. Това беше невъзможно. Един от тях сигурно лъжеше. Но тъй като магията за говорене на истината все още беше в сила, те не биха могли да лъжат. Той мислеше усилено. Отново пропускаше нещо. Можеше да го почувства.
— Сър Столкър…
— Да, капитан Хоук.
— Който и да е убиецът, той трябва да познава много добре тази къща, за да може да се движи из нея така свободно, както го прави. По-рано днес Гонт ми каза, че сте бил много настоятелен в опитите си да я купите. Вероятно можете да ни кажете, защо тя е така важна за вас.
Столкър се поколеба.
— Мога да ви уверя, че моите основания нямат нищо общо с убийството на Блекстоун и Боуман.
— Сър Столкър, моля отговорете на въпроса.
— Това беше моя дом — отвърна спокойно Столкър. — Аз съм роден тук.
Всички го зяпнаха учудено. Доримънт се окопити пръв.
— Искате да кажете, че вие всъщност сте един ДеФерие ли? Мислех, че те, всичките, са мъртви!
— Те са мъртви — потвърди Столкър. — Сега аз съм последният. И предпочитам да ползвам името, което сам съм избрал за себе си. Избягах от къщи, когато бях на четиринадесет години. Моето семейство се беше покварило и аз повече не можех да понасям това. Но тази къща продължава да е мой дом и аз я искам.