— Да не намеквате, че Гонт…
— Защо не? — рече Столкър. — Никога не съм се доверявал на магьосници. Нали чухте, как са умрели тези хора в Куката?
— Хоук и Фишър се спогледаха замислено. Фишър повдигна една вежда, а Хоук сви леко рамене. Той знаеше, че тя мисли за сукубата. Хоук се опита да обсъди този въпрос безпристрастно. Бе допуснал, че сукубата е отговорна за смъртните случаи в Куката, но те също така лесно биха могли да бъдат резултат на разбеснял се, убиващ върколак. А Гонт беше алхимик. Би трябвало да познава отровите. Те имаха само неговата дума, че виното на Блекстоун не е било отровено. Фактически, ако магьосникът беше върколак, той вероятно би могъл да опита отровеното вино и то да не му причини никаква вреда. А може би най-важно от всичко, Гонт е бил един от последните хора в салона с Катрин…
Хоук се намръщи. Всичко това имаше някакъв смисъл. Той хвърли поглед на затворената врата на салона и се запита, дали не трябваше да тръгне след тях. Не, по-добре не. Във всеки случай, все още не. Хайтауър би могъл да се грижи за себе си, а срещу Гонт сякаш нямаше никакво реално доказателство. Хоук се облегна назад на стола си и се наруга мълчаливо за своята нерешителност. Той беше от Службата по охрана и не можеше да предприема нищо без някакво доказателство.
Лорд и лейди Хайтауър чакаха нетърпеливо в библиотеката, докато Гонт търсеше сребърната кама из лабораторията си. Гонт вежливо, но твърдо бе отказал да им позволи да влязат в лабораторията с него. Лейди Елейн го разбираше. Всички мъже обичат да имат едно помещение, което биха могли да смятат за свое собствено — една лична бърлога, в която да могат да се оттеглят, когато им стане малко прекалено трудно да се справят със света отвън. Лейди Елейн наблюдаваше как съпругът й се разхожда нагоре-надолу и й се искаше да може да му каже нещо, за да го успокои. Тя никога преди не го бе виждала толкова разтревожен. Причината, разбира се, беше върколакът. От смъртта на Пол насам, Родерик непрекъснато бе обзет от манията да открива тези същества и да ги кара да плащат с кръвта си. Въпреки своите безкрайни преследвания, той не намери повече от един и този един избяга, след като уби трима от неговите хора. Сега най-после имаше шанса да се срещне лице с лице с един върколак и имаше голяма вероятност това да бъде някой от неговите приятели. Нищо чудно, че бе разкъсван.
Елейн тихо въздъхна. Тя само бе започнала да чувства част от напрежението. Ненамаляващата горещина бе изострила сетивата й и тя подскачаше при всеки внезапен шум. Бе уморена и мускулите я боляха, но не можеше да се отпусне, дори за минутка. Причината не беше само в смъртните случаи. Те, разбира се, я разстройваха, но най-смущаващо беше ужасното чувство за безпомощност. Без значение какво всеки казваше или вършеше, или какви теории развиваше, продължаваха да умират хора. Нищо чудно, че главата я болеше безмилостно, а търпението на Родерик намаляваше с всяка измината минута. Елейн въздъхна отново, този път по-силно, и седна на един от столовете. Опита се да изглежда спокойна и отпусната с надеждата, че Родерик ще последва нейния пример, но това не се случи.
Елейн се надяваше, че този път те бяха прави и че убиецът наистина е бил върколак. Родерик изпитваше толкова силна нужда да убие един. Може би когато видеше съществото да лежи мъртво и смазано в краката му щеше да бъде в състояние да забрави за смъртта на Пол и да започне да мисли отново за собствения си живот. Вероятно.
Внезапно Родерик спря да се разхожда и остана съвсем неподвижен. Раменете му бяха прегърбени, а главата наведена ниско и Елейн можеше да види слаби следи от пот по лицето му. Ръцете му бяха стиснати в юмруци.
— Защо не побърза? — мърмореше Родерик. — Какво го задържа толкова дълго?
— Изминали са само няколко минути, скъпи — каза Елейн. — Дай му още малко време.
— Горещо е — каза Родерик. Той не гледаше към нея и изглежда, че дори не я чу. — Така адски горещо. И тясно. Не мога да понасям това. Всички помещения са твърде малки…
— Род?
— Трябва да се махна оттук. Трябва да се махна от това място.
Елейн се изправи на крака и побърза към него, за да хване ръката му. Родерик я погледна намръщено, сякаш познаваше лицето й, но не можеше да си спомни съвсем, къде го е виждал. После очите му бавно започнаха да я разпознават и той се пресегна, за да потупа нежно ръката й, която държеше неговата.
— Извинявай скъпа. Причина е горещината и чакането. Мразя да бъда затворен тук в тази къща.