Сукубата се хвърли към върколака, като хала, замахвайки с ръцете си със закривени нокти. Дълги кървави следи се появиха по страните на върколака, само за да се заличат отново за секунди. Очите на сукубата блеснаха с внезапна златиста светлина, а около върколака забушуваха пламъци. Но магьосническият огън не можеше да го погълне. Той отново се хвърли към нея и неговите кучешки зъби и нокти оставиха кървави бразди върху перфектната й кожа. Главата на сукубата се стрелна напред, а зъбите и потънаха в гърлото на върколака. Той изрева от ярост и болка и я отхвърли от себе си. Те бързо възстановиха равновесието си и започнаха да кръжат предпазливо един около друг.
Фишър вдигна меча си и тръгна напред, но Хоук й махна с ръка да се върне назад до входа. Хладната стомана не беше защита срещу един върколак, а да не говорим срещу разярена сукуба. Гонт се размърда бавно до Хоук, а той го хвана за рамото и го обърна. Магьосникът имаше няколко лоши порязвания и натъртвания, но иначе не изглеждаше наранен. Хоук грубо го разтърси. Гонт изпъшка и се опита да се надигне до седнало положение.
Сукубата изпищя и Хоук се обърна точно навреме, за да види как върколакът разкъсва гърлото й с едно диво извъртане на челюстите си. Ужасно, сукубата не умираше. Тя стоеше опряна на стената на лабораторията, а кръвта й се стичаше по гърдите в непрекъснат поток. Върколакът я удари отново и кръвта полетя във въздуха, но тя продължаваше да не умира. И тогава Гонт изрече една-единствена магическа дума и тя се отпусна напред и се строполи безжизнена на пода. Върколакът подуши предпазливо неподвижното тяло и после се обърна, за да изръмжи към Фишър и Столкър, продължаващи да блокират единствената врата.
— Аз трябваше да направя това — каза Гонт. — Тя беше свързана с мен и не можеше да умре, докато аз не й позволя. Не бих могъл да понеса да я загубя, но не можех и да я оставя да страда… — По лицето му се стичаха сълзи, но той изглежда не ги забелязваше.
Хоук го сграбчи за рамото и му помогна да се изправи на крака.
— Сребърната кама — изсъска той. — Намерихте ли сребърната кама?
Гонт поклати глава, като ударен.
— Не, още не.
— Трябва да я намерите — каза Хоук. — Ние ще се опитаме да ангажираме вниманието на звяра.
— Да — рече Гонт. — Камата. Аз ще убия съществото. — Очите му изведнъж дойдоха на фокус и той отново си върна самоконтрола. Погледна сурово върколака, който бе приседнал до мъртвата сукуба. — Кой е това? Кой носи белега на звяра?
— Хайтауър — отвърна Хоук. — Лорд Родерик Хайтауър. Разбрах това по остатъците от дрехите му.
Гонт кимна бавно и се отдалечи, за да започне търсенето, преглеждайки чекмеджетата на близо стоящата маса. Върколакът обърна косматата си глава, за да наблюдава Гонт, но не направи опит да го нападне. Козината му бе сплъстена от засъхваща кръв, а ноктите и зъбите му имаха тъмночервен гланц.
— Как? — попита Доримънт с треперещ глас. — Как може Родерик да бъде върколакът? Той мразеше тези същества. Едно от тях бе убило сина му…
— Точно така — каза Хоук. — Той така много ги мразеше, че прекарваше цялото си време в ръководене на експедиции за преследването и убиването им. Накрая това се превърна в мания. Ето защо ръководството на армията го принуди да се пенсионира. Доколкото разбирам, той е намерил само един върколак, но изглежда, че един е било достатъчно. Съществото сигурно го е ухапало.
— А който бъде ухапан от върколак, става вълк, когато свети луната — добави Фишър. — Бедният негодник.
— Ирония на съдбата — каза Столкър. Той вдигна меча си, а върколакът му се озъби беззвучно.
— Но защо Родерик е искал да убие всички тези хора? — попита Доримънт. — Те бяха негови приятели.
— Върколаците убиват, защото трябва да правят това — обясни Хоук. — При пълнолуние яростта изпълва цялото им съзнание, докато в тях не остане нищо, освен вълка. Бог знае как Хайтауър е успявал да крие това толкова дълго. Той може би е излизал и се е заключвал някъде на безопасно място, докато премине пълнолунието и с него премине яростта му.
— А ние го затворихме тук — каза Фишър. — Със свежи запаси от жертви и без никакъв изход навън…
— Вината не е ваша — каза Столкър. — Вие не бихте могли да знаете. Междувременно, време е да го спрем, преди да е започнал да убива отново.