— Да го спрем ли? — попита Хоук. — Има само едно средство, което може да спре един върколак, а Гонт дори не е сигурен, че го притежава. Най-доброто, което можем да направим е да го забавим.
— Нека поговоря с него — предложи Столкър. — Познавам Родерик горе-долу от повече от двадесет години. Може би ще ме изслуша.
Той свали ниско меча си и пристъпи напред. Върколакът беше приседнал и го наблюдаваше, без да мигне. Звярът стоеше на два крака, като човек обвит в парцали от човешки дрехи, но позата му в никакъв случай не беше човешка. Тялото му беше дълго и яко, и покрито с гъста четинеста козина. Ръцете му бяха удължени лапи с дълги закривени нокти. Тясната заострена муцуна бе пълна със зъби, а от озъбените челюсти капеше кръв. Очите на върколака бяха поразяващо сини, но в техния взор нямаше нищо човешко. Той жадно изръмжа веднъж, Столкър замръзна на място.
— Защо не дойде при мен? — попита тихо Столкър. — Аз щях да ти помогна, Род. Щях да намеря някой, който да може да махне проклятието от теб.
Върколакът се надигна бавно от своето седящо положение и тръгна тежко напред. Ръцете му се сгъваха и разпускаха от нетърпение.
— Той не може да те чуе — каза Хоук. — Сега в него не е останало нищо, освен звяра.
Върколакът скочи напред и Столкър го посрещна с меча си. Дългото стоманено острие потъна в гърдите на върколака и излезе отново, но това дори не го забави. Той събори Столкър на пода и изби меча от ръката му. Столкър сграбчи върколака за гърлото с двете си ръце и започна да се бори, за да задържи озъбената муцуна далеч от гърлото си. Дъхът от учестеното и затруднено дишане на върколака го удари в лицето, наситен с вонята на прясна кръв и гниещо месо. Фишър пристъпи напред и прониза върколака между ребрата с меча си. Звярът изрева от болка и ярост. Фишър изтегли меча си за следващ удар и после изруга, когато раната изчезна за секунди. Хоук се приближи и размаха брадвата си с две ръце. Тежкото острие потъна дълбоко в рамото на върколака, смазвайки ключицата. Върколакът се опита да се отдръпне, но Столкър го държеше безжалостно, забивайки пръсти в гърлото на звяра. Фишър го намушка няколко пъти. Звярът отпусна ръцете си върху гърдите на Столкър. Хоук изтегли брадвата за нов удар, а върколакът се отскубна от хватката на Столкър и отскочи назад извън обсега й. Една нащърбена рана се показа ясно в рамото на звяра, но без да кърви. Последва серия от пукащи звуци, докато счупените кости се свързваха, след което раната се затвори и изчезна.
„Ние няма да можем да го спрем“ — помисли бавно Хоук. — „Няма никакво средство, което да може да го спре.“
Върколакът наведе косматата си глава и скочи напред. Хоук и Фишър се приготвиха за атака с оръжия в ръце. Столкър погледна към мястото, където бе изпуснал меча си, но той бе твърде далеч от него. Върколакът се хвърли към гърлото му. Столкър се гмурна под звяра и го намушка с кама, която бе измъкнал от ботуша си в последния момент. Върколакът се строполи тежко на пода, пищейки с почти човешки глас. Той остана да лежи безпомощен за момент, докато заздравеят раните му. Столкър пусна камата, наведе се над звяра и улавяйки го здраво за врата и опашката, го вдигна над главата си. Звярът риташе и се бореше, но не можеше да се освободи. Столкър го държеше там с пращящи от напрежението мускули. Пот се стичаше по лицето му от усилието, но не трябваше да пуска звяра. Докато не можеше да докопа никой, върколакът беше безобиден. Раздираща болка премина през ръцете и гърдите на Столкър от тежестта, но той не трябваше да се предава. Просто не трябваше. Хоук и Фишър го наблюдаваха с благоговение. Това беше Столкър, за когото бяха слушали — легендарният герой, който никога не бе познал поражението.
И в този момент Гонт пристъпи напред с проблясваща сребърна кама в ръка. С последни сили Столкър тръшна върколака на пода. Ударът замая звяра за момент, а Гонт заби сребърната кама в гърдите му, точно под гръдната кост. Магьосникът и Столкър отстъпиха бързо назад, когато върколакът започна да се гърчи и извива на пода на лабораторията. Той издраска няколко фута напред и после внезапно започна да кашля кръв. Това бе един тих звук, който прозвуча почти извиняващо. Звярът лежеше неподвижен и със затворени очи. Вълчата форма се размърда и започна да се изменя. Козината, дългите кучешки зъби и ноктите бавно изчезнаха, а костите тихо заскърцаха докато променяха формата си. Когато процесът приключи, на пода лежеше неподвижно лорд Родерик Хайтауър, свит около забитата в сърцето му сребърна кама. Гонт коленичи до него.