Греъм Доримънт бе среден на ръст, близо до четиридесетте и с твърде наднормено тегло. Често се усмихваше, а в тъмните му очи имаше някаква безпристрастна топлота. Той беше политически съветник на Блекстоун от почти три години и бе много добър в своята работа. Притежаваше енциклопедични познания за избирателната система на Хейвън и знаеше къде са заровени телата2, дори често в буквалния смисъл. Той беше в близки приятелски отношения с по-голямата част от членовете на Съвета и със съвсем малка част от техния персонал. Знаеше кой би могъл да бъде убеден, кой би могъл да бъде сплашен и кой би могъл да бъде купен. Знаеше кога да говори и кога да упражнява натиск, но най-важното от всичко бе, че той самият нямаше никакъв политически интерес. Бе безразличен към идеологиите. Не даваше пет пари за една или за друга. Помагаше на Блекстоун, просто защото му се възхищаваше. Самият той беше мързелив, аморален и не се интересуваше от нищо извън Хейвън, но се възхищаваше от един човек, който не беше никое от тези неща и въпреки това атакуваше живота с жар, на който Доримънт можеше само да завижда. Макар рядко да признаваше това пред себе си, Доримънт намираше времето, прекарано с Блекстоун по-забавно и по-вълнуващо от всяко друго време през своя живот.
Той пиеше жадно своя плодов ликьор и се усмихваше победоносно на магьосницата Визидж. Доримънт си въобразяваше, че се харесва на жените и се стремеше към една елегантност, но бе твърде мързелив, за да доведе това до успешен край. Не носеше нищо друго, освен най-фините и най-модерните дрехи, но му липсваше самоосъзнатия жар на истинското конте. В основата си той имаше твърде силно чувство за хумор, за да бъде в състояние да приеме модата на сериозно. Единствената истинска суетност беше косата му. Макар да наближаваше четиридесетте, косата му все още беше черна, като катран, само гдето я нямаше в обичайното количество.
Магьосницата Визидж се усмихна в отговор на усмивката на Доримънт и изискано отпи от питието си. Тя бе в началото на двадесетте си години с буйна къдрава червена коса, която падаше свободно до раменете й. Кожата й беше много бледа, а лицето й бе доминирано от поразителните зелени очи. В нея имаше нещо неуловимо диво, подобно на горско животно, което едва неотдавна е било опитомено. Мъжете усещаха дивото в нея и то ги привличаше, но дори най-равнодушният разбираше инстинктивно, че зад постоянната лека усмивка се крият много остри зъби. Визидж бе висока за жена, почти пет фута и девет инча3, но болезнено слаба. Тя бе накарала Доримънт да почувства, че иска да я заведе на ресторант и да се погрижи тя да получи поне едно добро ястие, преди да приложи противното си умение да й се хареса. Подобно бащинско чувство на закрила бе ново за Доримънт и той решително го отхвърли настрана.
— Е, скъпа моя — каза живо той, — как е нашия почитан господар? Твоята магия продължава ли още да се грижи за неговата безопасност и здраве?
— Разбира се — отвърна Визидж, свенливо както винаги, с нисък и сериозен глас. — Никаква магия не може да му навреди, докато аз съм с него. А вие, сър, дали с вашите съвети защитавате неговите интереси така добре, както аз защитавам здравето му?
— Опитвам се — усмихна се Доримънт. — Разбира се, един честен човек като Уилям сигурно печели врагове. Той е прекалено открит и честен за свое собствено добро. Ако само от време на време би се съгласил да си затвори очите…
— Не би бил човекът, който е и никой от нас не би имал интерес да му служи. Права ли съм?
— Както винаги, скъпа моя — отвърна Доримънт. — Искаш ли още малко ликьор?
— Благодаря. Мисля, че ще искам. Тук, вътре, е твърде задушно. Вие няма ли да пиете повече?
— Може би по-късно. Боя се, че от тези плодове се дебелее ужасно, а аз трябва да се грижа за линията си.
— Това би било твърде трудно — мило забеляза Визидж. — Тя е достатъчно нарушена.
Доримънт я погледна укорително.
Хоук и Фишър стояха заедно пред входната врата на Гонт и чакаха някой да отговори на позвъняването им. Къщата на магьосника бе една доста голяма двуетажна сграда с прилежащ двор, разположена близо до източната граница на града. Дворът бе ограден от висока стена, чиято каменна зидария бе почти заровена под дебел килим от бръшлян. Дворът бе превърнат в една голяма обща градина, където странни треви и необикновени цветя растяха в претрупани десени и неуловимо смущаваха окото. Нощният въздух бе силно наситен от богатия аромат на смес от стотина парфюма. Светлината от пълната луна осветяваше ярко единствената чакълеста пътека. Самата къща не беше в определен стил. Тя стоеше чисто и просто там, където бе стояла стотици години и макар каменната зидария да бе изгубила цвета си от вятъра, дъжда и времето, нейната простота предполагаше една сила, която би я поддържала още много години.