— Гонт няма да каже нищо. — Боуман се наведе по-близо, а гласът му се сниши до шепот. — Никой няма да каже каквото и да било. Аз съм важна личност, драга моя.
Фишър го погледна право в очите.
— Не мислите ли, че си губите времето? — попита тя.
— Животът е кратък. — Боуман сви рамене. — Защо продължаваме да говорим? Има много други по-приятни неща, които бихме могли да правим.
— Не мисля така — отвърна спокойно Фишър.
— Какво? — Боуман я погледна хитро. — Мисля, че не разбираш, драга моя. Никой не ми отказва. Никой!
— Искате ли да се обзаложим? — Фишър се усмихна хладно.
Боуман се навъси и цялата любезност изчезна от лицето му, сякаш никога не е била там.
— Вие се забравяте, капитане. Аз имам приятели сред вашите началници. Всичко, което трябва да направя е да кажа една дума в подходящия отдел…
— Наистина ли бихте направил това?
— Повярвайте, капитане. Мога да ви проваля кариерата, да накарам да ви хвърлят в затвора… Бихте се изненадала от онова, което би могло да ви се случи. Освен ако, разбира се…
Той посегна с ръка към нея и после изведнъж спря и погледна надолу. В лявата си ръка Фишър държеше кама, чийто връх притискаше стомаха му. Боуман остана напълно неподвижен.
— Ако ме заплашите още веднъж — каза спокойно Фишър, — ще ви ръгна така, че ще носите белега до края на дните си. И бъдете благодарен, че съпругът ми не е забелязал нищо. Той ще ви убие на място и да вървят по дяволите последствията. Сега се махайте и стойте настрана. Разбрано?
Боуман кимна рязко, а Фишър скри камата. Той се обърна и се отдалечи. Фишър се облегна назад на масата за закуски и поклати възмутено глава.
— Мисля, че предпочитам тържеството, когато то бе скучно…
Гонт стоеше сам до вратата и внимателно следеше времето. Скоро трябваше да бъде готово първото ястие, а той не искаше да бъде препечено. Първото ястие предизвиква охотата за ядене. Той огледа гостите си и после трепна леко, когато видя, че Столкър си проправя решително път към него. Гонт въздъхна и вежливо му се поклони. В отговор, гигантския воин кимна енергично.
— Бих желал да разменя няколко думи с вас сър Магьосник.
— Разбира се, Адам. Какво мога да направя за вас?
— Продайте ми тази къща.
Гонт поклати решително глава.
— Адам, казвал съм ви и преди. Не възнамерявам да я продавам. Тази къща ме устройва много добре, а аз изразходвах много време да обграждам, както нея така и двора с мои собствени магически защити. Едно преместване сега би било не само скъпо, но и много неудобно. То също би означавало шест месеца усилена работа по премахване на тези магии, преди някой друг да може да живее тук.
— Парите няма да бъдат проблем — каза Столкър. — Вече съм богат човек. Можете да назовете своята цена, магьоснико.
— Не става дума за пари, Адам. Тази къща ме устройва. Напълно съм щастлив тук и не искам да се местя. Мразя да съм груб на тази тема, но наистина няма никакъв смисъл да продължавате да ме тормозите с тази продажба. Вашето злато не ме изкушава ни най-малко. Вече имам всичко, от което се нуждая. Не разбирам защо тази къща е толкова важна за вас, Адам. Пръснати из града има и други, точно като нея. Защо сте толкова завладян от моята?
— Лични причини — отсече Столкър. — Надявам се да съм първия, на когото ще я предложите ако се случи да си промените намерението.
— Разбира се, Адам. Сега, когато сте тук, аз бих желал да поговорим.
— Да?
— Какво се е случило между вас и Уилям. Карали ли сте се?
— Не. — Столкър наблюдаваше неотклонно Гонт. — Защо питате?
— О, хайде, Адам. Не съм сляп. Мисля, че в последните няколко седмици не сте разменили дори две думи. Помислих си, че вероятно сте имал някакво спречкване с него или нещо подобно.
— На практика, не. — Столкър поклати глава. — Аз съм тук, нали? Касае се просто за разлика в мненията относно това какъв трябва да бъде нашия следващ проект. Това ще се уреди от само себе си. А сега, ако ме извините…
Той кимна сдържано на Гонт и се отдалечи. Магьосникът го проследи с поглед, запазвайки грижливо безстрастно изражение на лицето си. Нещо не беше наред. Можеше да го почувства. Може би Столкър бе говорил достатъчно спокойно, но определено беше напрегнат. Все пак, не беше вероятно да причини някакви неприятности. Не и тук, не и на тържеството на Уилям. Гонт се намръщи. Все едно, може би щеше да е по-добре да поговори с Боуман, да разбере дали той знае нещо. Ако нещо се случеше и разтревожеше Столкър, това би го направило опасен враг.
Лорд е лейди Хайтауър стояха един до друг, малко по-настрана от останалите гости. Лорд Родерик гледаше към събралите се хора с неясен и отвлечен поглед. Лейди Елейн докосна нежно ръката му.