— Виждаш ми се бледен, скъпи. Добре ли си?
— Чувствам се отлично. Наистина.
— Видът ти говори друго.
— От горещината е. Това е всичко. Мразя да бъда затворен в града през лятото. Проклетото място е като пещ и в него няма дори следа от пресен въздух. Ще се оправя, Елейн. Не се тревожи.
— Видях те да говориш с хората от Службата за охрана. — Лейди Елейн се поколеба. — Това е той, нали?
— Да. Той остави нашето дете да умре.
— Не Род. Вината не бе в този човек и ти го знаеш. Не може да продължаваш да го обвиняваш за случилото се. Обвиняваш ли се за всеки войник под твоя команда, който е умрял в битката, защото ти не си предвидил всичко?
— Той не беше някой войник. Той беше моя син.
— Да Род. Разбирам.
— Толкова се гордеех с него, Елейн. Той не трябваше да прахосва живота си, спечелвайки чужди битки. Той трябваше да постигне нещо в своя живот. Толкова се гордеех с него…
— На мен ми липсва толкова много, колкото и на тебе, скъпи. Но него вече го няма, а ние трябва да продължим да живеем нашия си живот. Ти имаш по-важни неща за правене, отколкото да си прахосваш времето във вражда с един капитан от градската охрана.
Лорд Родерик въздъхна и за пръв път я погледна както трябва. За момент изглежда се готвеше да каже нещо, но после се отказа. Погледна ръката й, лежаща върху неговата над китката, и сложи другата си ръка върху нея.
— Права си скъпа. Както обикновено. Просто дръж този човек настрана от погледа ми. Не искам да ми се налага да говоря отново с капитан Хоук.
Столкър взе един от сандвичите и го изследва с подозрение. Малкото парче месо, завито в макарони, изглеждаше още по-малко в огромната му ръка. Той го помириса предпазливо, сви рамене и, как да е, го изяде. Когато дни наред си далеч от цивилизацията, накрая дори не можеш да си сигурен какъв е произходът на твоята следваща храна. Така че ядеш каквото можеш, когато можеш или рискуваш да гладуваш. Старите навици умират трудно. Столкър се огледа и погледът му попадна на Греъм Доримънт, разговарящ с магьосницата Визидж. Той сви презрително устни.
„Доримънт. Политически съветник. Вероятно никога, през целия си живот, не е изваждал меч в яда си. Само уста и никакъв мускул. Той бе полезен посвоему, но…“ — Столкър възмутено поклати глава. Сега, когато излезе на политическата сцена, трябваше да си има работа с такъв вид хора. Изведнъж Столкър се усмихна.
Той мислеше, че животът сред дивата природа е суров, докато не навлезе в политиката. Тези хора биха те изяли жив при най-малката възможност. А от сега нататък политиката трябваше да бъде неговия живот. Ставаше твърде стар за героика. Той не се чувстваше стар, но трябваше да се примири с факта, че вече не беше толкова силен или бърз, както някога. По-добре бе да се оттегли сега, докато е още на върха. Не би оцелял така дълго, ако бе глупав. Освен това, политиката имаше свои собствени награди и вълнения.
Преследването на власт… Преди много години, когато беше млад и глупав, една принцеса от много далечна страна му предложи да се ожени за него и да го направи крал, но той й отказа. Не искаше да се обвързва. Сега нещата бяха различни. Той имаше пари и добро име, така че какво му оставаше да постигне още, освен власт? Последната голяма игра. Последното предизвикателство.
Столкър внезапно се намръщи. Всичко вървеше чудесно. Той и Уилям бяха един непобедим екип, ако не… Проклет човек! Само ако той не се бе оказал толкова упорит… Все пак, след тази вечер, нямаше да има повече никакви спорове. След тази вечер той щеше да бъде свободен да върви по своя собствен път, а Уилям Блекстоун да върви по дяволите.
Столкър намери с поглед младата магьосница Визидж и леко се усмихна. Не изглеждаше зле. Въобще не беше грозна. Не бе съвсем по неговия обичаен вкус, но го привличаше тихата невинност в нейната сериозна уста и сведените очи. „Това е твоята щастлива вечер, мое момиче.“ Той отиде да се присъедини към нея и Доримънт. И двамата му се поклониха вежливо, но Столкър не пропусна едва сдържания гняв в очите на Доримънт.
— Добър вечер сър Воин — каза любезно Доримънт. — Оказвате ни чест с вашето присъствие.
— Добре е, че ви виждам отново — отвърна Столкър. — Много сте зает, нали? Все още ли откривате тайни и измъквате скелети от кухненските шкафове?
— Всички правим онова, което умеем най-добре — отвърна Доримънт.
— А как сте вие, драга моя? — обърна се Столкър към Визидж. — Изглеждате чудесно.
— Благодаря — тихо отвърна Визидж. Тя му хвърли бърз поглед и после отново сведе очи.