— Не пиете? — попита Столкър, забелязвайки, че ръцете й са празни. — Позволете ми да ви предложа малко вино.
— Не, благодаря — бързо отказа Визидж. — Виното не ме интересува. Пречи на съсредоточаването ми.
— Но нали затова пием, дете мое — каза Столкър, усмихвайки се. — Все пак алкохолът във виното не е нужно да бъде проблем. Вижте това.
Той си наля вино от една намираща се наблизо кана и после вдигна чашата пред себе си. Каза половин дузина думи с бърз рязък шепот и виното се размърда за кратко в нея, сякаш смутено от нечие невидимо присъствие. То бързо се успокои и не изглеждаше по-различно от преди.
— Опитайте го сега — каза Столкър, подавайки чашата на Визидж. — Има предишния вкус, но е без никакъв алкохол.
Визидж отпи предпазливо от виното.
— Добър трик — каза Хоук.
Столкър бързо се огледа. Не беше чул приближаването на телохранителя. „Остарявам“ — помисли кисело той. — „И ставам невнимателен.“ — После се поклони вежливо на Хоук.
— Едно обикновено заклинание за трансформация — спокойно обясни той. — Виното, разбира се, не променя своето основно естество. Това би било извън моите елементарни способности. Алкохолът продължава да е в него, само че вече не може да ви подейства. Понякога този трик е добре да се знае. Има времена, когато оцеляването на човек зависи от неговата способност да запази ума си бистър.
— Мога да си представя — рече Хоук. — Но винаги съм мислел, че не се доверявате на магията сър Воин. Това струва ми се е едно от нещата, с което са съгласни всички песни за вас.
— О, песните. — Столкър сви презрително рамене. — Изобщо не се интересувам от тях. Когато стане въпрос за това, магията е инструмент като всеки друг, само че е малко по-сложен от останалите. Не че не се доверявам на магията. Аз просто не се доверявам на онези, които разчитат твърде много на нея. Магьосничеството не е като меча или копието. Магията може да те разочарова. Освен това, нямам доверие в сделките, които правят някои хора, за да печелят знание и сила.
Той хвърли поглед на Гонт в далечната страна на помещението и очите му придобиха студен блясък. Хоук погледна замислено Столкър. Доримънт и Визидж се спогледаха.
— Благодаря за виното сър Воин — каза Визидж. — Наистина е много хубаво. Но сега моля да ни извините, защото Доримънт и аз трябва да дискутираме по един въпрос със семейство Хайтауър.
— А аз трябва да се върна при моя партньор — каза Хоук.
Те се поклониха вежливо и после бързо се отдалечиха, оставяйки Столкър сам да гледа вторачено след Визидж. „Ти малка гадна кучко“ — накрая помисли той. — „Е добре, в действителност тя бездруго не е моя тип.“
Магьосникът Гонт извиси гласа си над ромона на разговорите и призова за всеобщо внимание. Шумът бързо замря и всички се обърнаха с лице към него.
— Приятели мои, вечерята скоро ще бъде готова. Качете се, ако обичате, във вашите стаи и се преоблечете. След тридесет минути ще сервирам първото ястие.
Без да бързат, гостите започнаха да излизат от салона в коридора, бърборейки весело помежду си. Гонт изчезна след тях, вероятно, за да провери как върви приготвянето на първото ястие. Хоук и Фишър бяха оставени сами в големия салон.
— Преобличане за вечеря ли? — попита Хоук.
— Разбира се — отвърна Фишър. — Сега се намираме сред висшето общество.
— Това ще внесе разнообразие — сухо отбеляза Хоук и двамата се разсмяха.
— Ще се освободя от тази пелерина — заяви Фишър. — Не ме е грижа, че представляваме охраната. Адски е горещо, за да я нося.
Тя я свали и я сгъна върху най-близкия стол. Хоук се ухили и стори същото. Те погледнаха с копнеж към огромната маса в задната част на салона, покрита с чисто бяла покривка и блестящи чинии и прибори. В средата на масата имаше дори масивен канделабър, на който всички свещи вече бяха запалени.
— Масата изглежда добре — каза Хоук.
— Много добре — потвърди Фишър. — Питам се, дали сме поканени на вечеря.
— Съмнявам се — рече Хоук. — Вероятно след това ще получим остатъците от храната в кухнята. Освен ако Блекстоун не реши, че се нуждае от човек за пробване на храната, но аз мисля, че Гонт вероятно би приел това като обида за неговото кулинарно изкуство.
— Е, добре — каза Фишър. — Поне сега можем да поседнем за малко. Стъпалата ме болят.
— Правилно — съгласи се Хоук. — Днешния ден е твърде дълъг.
Те притеглиха столове до празната камина, отпуснаха се на тях и изпружиха крака. Столовете бяха почти неприлично удобни и издръжливи на тежест. Хоук и Фишър седяха известно време мълчаливо, почти задремали. Неотслабващата горещина тежеше върху тях и правеше дрямката да изглежда твърде съблазнителна. Минутите минаваха приятно и Хоук мързеливо се протегна. В този момент Катрин Блекстоун влезе бързешката в салона, а Хоук подскочи на стола, като видя изписаната на лицето й тревога.