Той спря да се разхожда и се намръщи замислено. Нямаше никаква гаранция, че тази работа ще има нещо общо с него. Той бе работил за Уилям, а Уилям беше мъртъв. Катрин съвсем лесно можеше да реши, че повече няма нужда от него и да си доведе нейни собствени съветници. Доримънт прехапа несигурно устни. Загубването на службата само по себе си не беше проблем. Дори след развода, щяха да му останат пари, повече от достатъчно, за да му стигнат до края на живота. Но да се откаже от вълнението в политиката и да се върне към празноглавия обществен водовъртеж от безкрайни тържества на светски места, към детинските прищевки, игри и интриги.
Може би лорд Хайтауър би могъл да му предложи някакъв вид пост. Старецът искаше да се намеси по-активно в политиката и щеше да се нуждае от съветник, на когото да може да се довери… Да. Може би това е решението. Лорд Родерик не беше нищо подобно на човека, който бе Уилям, но бе честен и искрен, което се срещаше достатъчно рядко в днешни дни. Утре сутринта, той щеше да поговори с Хайтауър. Ако, разбира се, убиецът на Уилям не преминеше отново в атака и не избиеше всички в леглата им. Доримънт погледна нервно към вратата. Тя бе сигурно заключена и залостена, с опрян на нея стол като допълнителна мярка. Той бе в достатъчна безопасност. Двамата от охраната бяха долу до самите стълби на пост. След случая Чандлър Лейн, един обикновен убиец не би трябвало да ги затрудни.
Той се намръщи, размишлявайки. Може би трябваше да им разкаже за Визидж и за онова, което бе видяла. Той искаше, но тя го бе помолила да не казва. Сега и двамата бяха в положението на излъгали охраната. Ако те някога откриеха… Той си спомни суровото покрито с белези лице на Хоук и внезапно потрепери. „Не ме е грижа“ — каза си дръзко. Бе постъпил правилно. Визидж бе дошла при него за помощ и той й я беше дал. Нищо друго нямаше значение.
Досега не беше осъзнал колко важна за него беше Визидж.
Той въздъхна и се отпусна на стола до леглото. Знаеше, че трябва да легне и си почине малко, но не му се спеше. Беше му трудно да свикне с мисълта, че Уилям вече го няма. Толкова дълго се беше възхищавал от този човек, а за толкова кратко му беше приятел… А сега, тук, бе помогнал да се скрие доказателство, което може би щеше да допринесе за откриването на убиеца на Уилям.
„Съжалявам Уилям, но мисля, че я обичам и не мога да рискувам да бъде наранена.“
Лорд и лейди Хайтауър се подготвяха мълчаливо за лягане. Лорд Родерик седеше на стола до леглото и наблюдаваше как съпругата му си решеше косата пред огледалото на тоалетната масичка. Напълно разпусната, дългата бяла коса стигаше до средата на гърба й. Родерик винаги бе обичал да я наблюдава, докато се реши — един обикновен интимен момент, който тя не споделяше с никой друг, освен с него. Питаше се тъжно, кога бе побеляла. Не можеше да си спомни. Косата й беше красив нюанс на медено руса, когато се ожениха, но това бе толкова отдавна, когато той беше още капитан. В нещо като шок Родерик осъзна, че оттогава са изминали почти тридесет години. Тридесет години… Кога беше минало толкова време?
Елейн погледна в огледалото и забеляза, че я наблюдава. Усмихна се, но той бързо отмести погледа си. Тя остави четката и се обърна с лице към него. Беше с бяла копринена нощница, която той й бе купил за нейния последен рожден ден. Тя го погледна много нежно и безпомощно.
„Не ме питай, Елейн. Моля те. Не мога да ти кажа. Не мога да кажа на никого.“
— Какво има Род? — попита тихо тя. — Вече месеци наред нещо те безпокои. Защо не го споделиш с мен?
— Няма нищо за казване — сърдито отвърна Родерик.
— Глупости — каза тя. — Познавам те от достатъчно дълго време, за да съм в състояние да разбера, когато нещо те гложди. Пол ли е това? Мислех, че най-после си превъзмогнал мъката от смъртта му. Ти изобщо не трябваше да взимаш участие в тези глупави кампании за преследване на върколаци. Трябваше изобщо да не ти позволявам да отиваш.
— Те помогнаха…
— Наистина ли? Всеки път, когато някой глупак се натъкнеше на собствената си сянка и крещеше върколак!, ти се втурваше да го проследяваш. И колко откри от всички тези дузини преследвания? Един, само един. Ето защо кралят те накара да се пенсионираш. Не беше ли така? Не защото бе достигнал пенсионната възраст, а защото никога не беше там, когато той се нуждаеше от теб!