Той я плашеше. Не обичаше да бъде плашена. Тя се намуси в мрака. Бе им казала за Катрин и Едуард, но те не й повярваха. Наистина. Но всичко, което трябваше да направят, беше да започнат да се ровят и накрая щяха да открият истината. И тогава всеки щеше да разбере какво е станало в действителност. Ако на истината й бе позволено да излезе наяве… Визидж се начумери.
Имаше доста голям брой хора, които не биха искали това да се случи. В края на краищата, истината можеше да опетни паметта на Уилям. Е, тя също не го искаше, но не можеше да позволи Катрин и Едуард да се отърват безнаказано. Не можеше да позволи това да се случи. Те бяха убили нейния Уилям и трябваше да си платят за деянието, по един или по друг начин. Тя опипа кокаления талисман, който висеше на сребърна верижка около врата й. Може да беше само една магьосница, но имаше своя собствена сила и би могла да я използва, ако се наложеше, ако нямаше никакъв друг начин да получи справедливост за Уилям.
Визидж въздъхна уморено. Бедният Уилям. Щеше много да й липсва. Тя го бе следвала толкова много години, а сега трябваше да намери някой друг, който да следва, който да й казва какво да прави. На сутринта щеше да говори с Греъм за това. Той я харесваше. Можеше да го почувства.
Магьосникът Гонт лежеше на леглото си в лабораторията. Въздухът беше възхитително прохладен и свеж. Лятната жега бе държана на разстояние от неговите магии. Помещението бе ярко осветено от половин дузина газени лампи. Поради много причини, някои от тях от практично естество, Гонт се чувстваше неудобно да спи на тъмно. Той лежеше по гръб и оглеждаше бавно познатото претъпкано помещение, обхващайки с поглед простите дървени маси с тяхното алхимично оборудване и лавиците с ингредиенти, подредени спретнато по подходящ начин. Гонт се чувстваше в лабораторията уютно, както никъде другаде в дома си. Всъщност, в интерес на истината, той не харесваше особено къщата, но се нуждаеше от нея. Нуждаеше се от сигурността и уединението, които му осигуряваше дори да се ширеше в нея като единствено зърно в шушулка. Понякога се изкушаваше да отстъпи пред Столкър и да му продаде проклетата къща, но никога не го направи. Не би могъл.
Той пусна в действие съзнанието си и провери защитите вътре и около къщата като паяк, който проверява многото нишки в своята мрежа. Всичко беше спокойно. Всичко беше както трябва. Навсякъде беше тихо.
Гонт леко се намръщи. Безпокоеше го факта, че все още нямаше никаква представа как е умрял Уилям. Още повече се безпокоеше, че убиецът сигурно беше един от неговите гости. Нямаше никакъв начин, по който един убиец да може да преодолее защитите му, без той да разбере. И все пак, познаваше тези хора от много години. Познаваше ги и им имаше доверие. Това просто не изглеждаше възможно.
Гонт въздъхна уморено. Всеки има своите тайни, своя собствен скрит мрак. Той, от всички хора, би трябвало да знае най-добре това.
— Скъпи…
Гласът беше тих, дрезгав, съблазняващ. Гонт преглътна трудно. Само звукът от нейния глас караше леки тръпки на удоволствие да преминават през тялото му, но той не искаше да я погледне. Не искаше.
— Защо не ме повикаш скъпи? Само ме повикай и аз ще дойда при теб. Това ти харесва, нали?
Гонт не отговори. Той беше магьосник и се контролираше.
— Винаги едно и също. Ти ме желаеш, но не искаш да го признаеш. Желаеш ме, но се бориш против желанието си. Не мога да разбера защо. Ако не ме искаш, тогава защо ме призова?
— Защото бях слаб — отсече Гонт. — Защото бях глупав.
— Защото си човек — измърка гласът. — Толкова ли е ужасно да бъдеш? Ти си силен, мили мой, много силен, но все пак притежаваш човешките нужди и слабости. Не е срамно да се отдадеш на тях.
— Срамно ли — попита Гонт. — Какво знаеш ти за срама?
— Нищо. Изобщо нищо. — Гласът тихо се засмя, а Гонт потрепери от звука му. — Погледни ме, скъпи. Погледни ме.
Гонт погледна начертания на пода пентаграм в далечния край на лабораторията. Сините тебеширени линии светеха слабо със своя собствена зловеща светлина. Вътре в него седеше сукуба5. Тя гледаше към Гонт с катранено черни очи и се усмихваше подигравателно. Беше гола и изключително красива. Сукубата беше висока пет фута с пищна фигура и кокалесто чувствено лице. Златистата светлина на лампата осветяваше перфектната й кожа. На челото й стърчаха две рогца, почти скрити в буйната грива катраненочерна коса. Тя се протегна бавно, продължавайки да се усмихва, а Гонт тихо изпъшка, когато старият познат копнеж се възобнови отново точно както знаеше, че ще стане.
— Да — каза сукубата. — Аз съм красива, нали? И съм твоя по всяко време, когато ме пожелаеш. Трябва само да ме повикаш, скъпи, и аз ще дойда при теб. Трябва само да ме повикаш…