— Ела при мен — каза Гонт. — Ела при мен, дявол да те вземе!
Сукубата щастливо се засмя и се изправи на крака с едно-единствено пъргаво движение. Тя излезе от пентаграма, сините тебеширени линии светнаха ярко за кратко, когато ги пресече, и закрачи, без да бърза, към леглото на магьосника. После дръпна настрана единствения чаршаф и се отпусна до него.
— Проклинаш ли ме, скъпи мой? Не. Ти си прокълнатият, магьоснико. А това не е ли чудесно?
Гонт я взе в обятията си и старата сладка лудост го завладя отново.
Катрин Блекстоун седеше на стола до леглото и оглеждаше апатично резервната стая, която Гонт бе отключил за нея. Въздухът беше спарен и прашен, а леглото не беше проветрявано, но нея не я беше грижа. Поне помещението беше достатъчно далеч от стаята, в която бе умрял съпругът й. Стаята, където тялото продължаваше да лежи.
Тялото. Не нейният съпруг или нейният починал съпруг, а просто тялото. Уилям си беше отишъл, а към това, което бе останало, човек не трябваше дори да се обръща по име.
Катрин погледна леглото до нея и отвърна поглед. Сънят можеше да помогне, но тя изглежда не можеше да събере сили да стане, да се съблече и да си легне. Във всеки случай, ако почакаше достатъчно дълго, Едуард щеше да дойде при нея. Тя мислеше, че вече би трябвало да е тук, но вероятно той просто бе разумен. Не би било добре за тях от всички нощи, точно тази да бъдат хванати заедно. Той скоро щеше да дойде. Може би тогава тя щеше да знае какво да прави и какво ще е най-добре да говори. За момента не искаше нищо друго, освен да седи, където беше и да не прави нищо. Бе женена по-малко от седем години и вече беше вдовица. „Вдовица…“
Имаше един груб край за света — т.е. всичко, което съществува, повече няма да го има. Свършено е. Мислите на Катрин се носеха напред-назад около темата за смъртта на нейния съпруг, без да са в състояние да се установят точно на нея. Беше невъзможно да се помисли, че великият Уилям Блекстоун е мъртъв. Той бе един толкова важен човек, означаваше така много за толкова голям брой хора. Катрин искаше да заплаче. Вероятно щеше да се почувства по-добре. Само да можеше. Но всичко в нея беше умора.
Как Уилям можа да направи това? Как можа да я остави в тази бъркотия? Как можа да се самоубие?
Охраната мислеше, че се касае за убийство. Така мислеха и всички останали. Само тя знаеше, че това наистина е било самоубийство. Двамата от охраната винаги търсеха признаци за вина, за нещо, което биха използвали като мотив. Тя знаеше, че сигурно щяха да хвърлят вината върху Едуард Боуман, така че би посрещнала атаката както винаги, като им каже в лицето, че това е лъжа и ги предизвика да докажат обратното. Беше ни подсказано… О да, тя просто можеше да се обзаложи, че е било така. Тази малка кучка Визидж, не би чакала дълго, за да започне да разпространява отровата. В бъдеще, тя и Едуард трябваше да бъдат много внимателни. Поне за известно време.
Хоук и Фишър седяха изпънати в своите удобни столове, обърнати с лице към коридора. Те бяха запалили всички лампи, с изключение на две, и салонът беше достатъчно тъмен, за да действа отпочиващо на очите, докато в същото време оставаше достатъчно светлина, за да виждат. В къщата беше тихо, а въздухът бе горещ и задушен. Хоук широко се прозя.
— Недей — помоли го Фишър. — Ще ме заразиш с прозявката си.
— Извинявай — каза Хоук. — Няма да заспя. Твърде много неща се въртят в главата ми.
— Добре, тогава стой ти на пост, а аз ще поспя.
— Това ме устройва — съгласи се Хоук. — Мисля, че тази нощ няма да имаме повече неприятности.
— Може би си прав — отвърна Фишър, намествайки се удобно на стола си със смътното желание да бе имала и възглавница. — Който и да е убил Блекстоун, деянието не прилича на моментно решение. В него трябва да е вложена грижлива предварителна подготовка. Онова, което трябва да ни безпокои сега е, дали убиецът е имал зъб специално на Блекстоун или той просто е първият от серия жертви.
— Знаеш ли, ние дори не можем да сме сигурни, че Блекстоун е бил набелязаната жертва — каза Хоук. — Може той просто да е видял някой на неудобно място в неудобно време и да е трябвало да умре, защото е станал свидетел на нещо. Убиецът може все още да чака своя шанс за истинската жертва.
— Недей — помоли го Фишър. — Не е ли случаят достатъчно сложен и в този си вид?
— Извинявай — рече Хоук. — Само мисля.
— Имаш ли някоя нова идея, кой може да е убиецът?
— Нищо ново. Боуман и Катрин Блекстоун трябва да са най-вероятните извършители. Те биха спечелили най-много от убийството. Но аз продължавам да се връщам назад, към въпроса, как е било извършено то. Има нещо относно тази заключена стая, което ме безпокои. Не мога точно да си го представя, но то продължава да ме гложди. Е, без съмнение, накрая ще го намеря.