— Разбира се, че е била заключена — възрази Фишър. — Ти трябваше да я разбиеш с брадвата си! Не забравяй, че и аз бях там!
— Откъде знаеш, че вратата е била заключена? Опита ли се да я отвориш?
— Е, не…
— Точно така. Нито аз. Катрин дойде при нас и ни каза, че е заключена. Ние се върнахме с нея, но тя внимаваше да стигне първа до вратата. Затрака убедително с дръжката и ни каза отново, че не може да отвори и ми нареди да я разбия. След това бравата бе така повредена, че не бихме могли да кажем дали е била заключена. Ето защо намерихме ключа на пода, а не в ключалката.
Всички погледи бяха насочени към Катрин, която се взираше в пода с наведена глава.
— Вярно ли е това? — попита Гонт.
— Да — кимна уморено Катрин. — Излъгах, че вратата е била заключена. Но аз не съм убила Уилям.
— Ако не си ти, тогава кой? — попита Столкър.
— Никой — отвърна Катрин, вдигайки поглед за пръв път. — Той се е самоубил.
— Какво? — каза Фишър. — Вие сигурно се шегувате!
Всички започнаха да говорят едновременно.
Хоук извика за тишина и продължи да вика, докато не я въдвори. Гласовете замряха до бунтарско мълчание, когато Хоук се огледа безпристрастно.
— Нека започнем от самото начало — каза мрачно той. — Визидж, вие открихте тялото на Блекстоун. Разкажете ни какво се случи.
Визидж хвърли бегъл поглед към Доримънт за подкрепа и после започна своя разказ с нисък шепот.
— Исках да разговарям с Уилям. В къщата на Гонт имаше нещо, което ме караше да се чувствам неспокойна и исках да се уверя, че той носи своя защитен талисман.
— Този, който бяхте приготвила за него — подсказа Хоук.
— Да. Столкър ми даде идеята. Видял нещо подобно при своите пътувания.
Хоук погледна към Столкър, който кимна.
— Точно така капитане. Те са много често срещани на изток, а след всичките заплахи напоследък помислих, че талисманът може би е добра идея. Обясних теорията на Визидж, а тя направи талисмана за Уилям.
— Добре — каза Хоук. — Продължавайте Визидж.
Отидох до стаята на Уилям и почуках на вратата. Нямаше никакъв отговор, а вратата беше открехната, така че аз я бутнах да се отвори. Уилям лежеше на пода. Изтичах до него и проверих дишането му, но той вече беше мъртъв.
— Докосна ли ножа? — попита Фишър.
— Там нямаше никакъв нож — заяви категорично Визидж. — Когато открих Уилям, по него нямаше никакви белези. Видях чашата за вино до ръката му и предположих, че го е отровил някой от неговите врагове. Не знаех какво да правя. Знаех, че би трябвало да дойда при вас, капитан Хоук, но се страхувах. Бях единствената, която го беше открила и мислех, че ще бъда обвинена… Паникьосах се, това е всичко. Изтичах обратно към стаята на Греъм и му казах какво съм открила. Той беше любезен с мен. Каза, че трябва да дойдем заедно при вас и да ви кажем, че двамата сме открили тялото. Тъкмо се готвехме да слезем по стълбите, когато чухме да разбивате вратата на Уилям. И тогава… Ами чухме за ножа и за заключената врата и не знаехме какво да мислим. Греъм изобщо не се усъмни в мен, но… Накрая решихме да не казваме нищо. Страхувах се, че няма да ми повярвате, а не исках Греъм да попадне в беда като ме подкрепи.
Хоук почака малко, но Визидж не каза нищо повече. После погледна към Доримънт.
— Вярно ли е това? — попита той. — Вие сте заговорничели да скриете доказателство по случай за убийство? Дори когато жертвата е бил ваш приятел?
— Трябваше — отвърна Доримънт. — Вие и вашият партньор имате репутация на упражняващи насилие. Аз трябваше да защитя Визидж. Уилям би разбрал.
— Позволете ми просто да проверя, че правилно съм схванала — каза Фишър. — Визидж е намерила тялото на Блекстоун преди Катрин. Само че тогава вратата не е била заключена и е нямало никаква рана от нож. Катрин открива тялото по-късно и ни води да го видим, но ни заблуждава да мислим, че вратата е заключена, когато тя никога не е била. А когато откриваме тялото, в гърдите на Блекстоун има нож. — Фишър погледна към Катрин. — Мисля, че издължите някакво обяснение.
Катрин погледна чашата с вино в ръката си. Въобще не беше пила от нея.
— Капитан Хоук беше прав относно заключената врата — каза накрая тя. — Но аз трябваше да сторя това. Когато напуснахме салона и се качихме по стълбите, за да се преоблечем за вечеря, аз отидох да посетя Едуард Боуман в неговата стая. Ние бяхме любовници. Когато се върнах в моята собствена стая, отворих вратата с бутване и открих съпруга си да лежи мъртъв на пода с лежаща до ръката му полупразна чаша вино. Подобно на Визидж, веднага си помислих за отрова, но знаех, че това не беше убийство, а самоубийство. Преди няколко дни аз най-после му признах за любовта си към Едуард. Възнамерявах да се разведа с моя съпруг, за да се оженя за Едуард. Уилям заплаши, че ще се самоубие, ако го напусна.