Тя погледна умоляващо Хоук и Фишър.
— Не разбирате ли? Не можех да позволя неговата смърт да бъде след самоубийство! Скандалът щеше да унищожи репутацията му и всичко, което бе постигнал. Хората вярваха в Уилям. Той беше Реформата. Истината за мен, Уилям и Едуард бе обречена да излезе наяве и враговете на Уилям щяха да използват скандала, за да разтурят всичко, което бе постигнал. Моят живот щеше да бъде съсипан, а на политическата кариера на Едуард щеше да бъде сложен край. Трябваше да спася репутацията на моя съпруг, заради спасението на всички нас. И така, аз измъкнах ножа на Уилям от неговия ботуш и го забих в гърдите му, за да направя това да изглежда като убийство. Като мъченик Уилям би могъл все още да служи на партията, която бе основал. Особено ако изобщо не се откриеше някакъв убиец. А как би могъл да бъде намерен убиец, когато въобще не е имало убийство?
Последва дълга пауза. Хайтауър се размърда неспокойно.
— Това е може би най-нелепата история, която някога съм чувал — каза накрая той.
— Но е вярна — каза Гонт. — Всяка дума в нея. Магията за говорене на истината е все още в сила.
— Значи Уилям се е самоубил — обади се Доримънт.
— Не мисля така — възрази Хоук. — Разбирам как това ви изглежда на вас Катрин, но аз продължавам да вярвам, че вашият съпруг е бил убит. Разбирате ли, винената чаша е изчезнала мистериозно от стаята на Блекстоун.
— Виното не беше отровено — отбеляза Гонт. — Аз го проверих. Дори сам го опитах.
— Все пак, чашата е била важна — каза упорито Хоук, — иначе нямаше да бъде взета. Но, към този въпрос можем да се върнем по-късно. Катрин, има ли още нещо относно смъртта на съпруга ви, което да не сте ни казала? Нещо друго, което да сте скрила от нас?
— Не. Няма нищо друго. Аз не съм убила съпруга си, а не съм убила и Едуард.
Хоук помисли малко и после се обърна, за да погледне Визидж.
— Вие ли убихте Блекстоун и Боуман?
— Не — отвърна спокойно магьосницата. — Уилям беше вече мъртъв, когато го открих. И не зная нищо за случилото се с Едуард. Въпреки че…
— Да?
Визидж се намръщи.
— На площадката имаше странна миризма…
Хоук почака, но тя не каза нищо повече. Той се обърна към лорд Хайтауър:
— Милорд…
— Възразявам срещу целия начин на процедиране.
— Просто отговаряйте на въпросите Милорд. Вие ли убихте Блекстоун и Боуман?
— Не — отрече лорд Родерик. — Не съм.
Хоук го погледна замислено. Не можеше да измисли никакви по-специфични въпроси, които да зададе на лорд Хайтауър, а имаше силното чувство, че каквито и отговори да получеше, щяха да бъдат толкова безполезни, колкото лорда искаше да ги направи. Хоук въздъхна мълчаливо. Можеше да почувства, че лорд Хайтауър е напрегнат, относно нещо — това се виждаше ясно върху лицето му и от поведението му — но за момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Ако приложеше натиск, но не откриеше нещо, с което да оправдае своите действия… Той се обърна към лейди Хайтауър.
— Миледи, вие ли убихте Блекстоун и Боуман?
— Не.
Хоук я погледна за момент, но нейният спокоен поглед и здраво стиснатите устни даваха ясно да се разбере, че и с нея нямаше да стигне до никъде. Той смръщи вежди. По едно време магията за говорене на истината му се струваше толкова добра идея. Хоук се обърна към Столкър.
— Сър Столкър, вие ли убихте Блекстоун и Боуман?
— Не.
Хоук се облегна назад на стола си и се намръщи замислено. Беше попитал всеки директно и всеки бе отказал да е убиецът. Това беше невъзможно. Един от тях сигурно лъжеше. Но тъй като магията за говорене на истината все още беше в сила, те не биха могли да лъжат. Той мислеше усилено. Отново пропускаше нещо. Можеше да го почувства.
— Сър Столкър…
— Да, капитан Хоук.
— Който и да е убиецът, той трябва да познава много добре тази къща, за да може да се движи из нея така свободно, както го прави. По-рано днес Гонт ми каза, че сте бил много настоятелен в опитите си да я купите. Вероятно можете да ни кажете, защо тя е така важна за вас.
Столкър се поколеба.
— Мога да ви уверя, че моите основания нямат нищо общо с убийството на Блекстоун и Боуман.
— Сър Столкър, моля отговорете на въпроса.
— Това беше моя дом — отвърна спокойно Столкър. — Аз съм роден тук.
Всички го зяпнаха учудено. Доримънт се окопити пръв.
— Искате да кажете, че вие всъщност сте един ДеФерие ли? Мислех, че те, всичките, са мъртви!
— Те са мъртви — потвърди Столкър. — Сега аз съм последният. И предпочитам да ползвам името, което сам съм избрал за себе си. Избягах от къщи, когато бях на четиринадесет години. Моето семейство се беше покварило и аз повече не можех да понасям това. Но тази къща продължава да е мой дом и аз я искам.