Тя кимна и се изправи. Хоук огледа гостите.
— Всички други останете тук. Това е заповед. Не искам никой да напуска това помещение, докато не се върнем. Ела, Фишър.
Те излязоха в коридора, затваряйки след себе си вратата към салона. Гонт и гостите му седяха мълчаливо, потънали в собствените си мисли. След известно време Визидж се размърда неспокойно на стола си и внезапно се изправи на крака.
— Аз наистина мисля, че трябва да стоим тук — каза Гонт. — Би било по-безопасно.
— Трябва да отида до тоалетната — съобщи спокойно Визидж, изчервявайки се. — Не, не мога да чакам.
— Мисля, че не трябва да отиваш сама — каза Доримънт.
— Съвсем правилно — подкрепи го лорд Хайтауър. После се обърна към жена си. — Защо да не се качим горе с нея? Така да се каже, просто да й правим компания.
— Разбира се — отвърна лейди Елейн. — Ти нямаш нищо против, нали скъпа?
Визидж се усмихна и поклати глава.
— Мисля, че ще се чувствам в много по-голяма безопасност ако зная, че не съм съвсем сама.
— Не се бавете — предупреди Гонт. — Нали не искаме да тревожим капитан Хоук?
Лорд Хайтауър изсумтя високо, но не каза нищо. Той и съпругата му станаха и последваха Визидж навън от салона. Доримънт се размърда неспокойно на стола си. Той също би желал да отиде с нея, за да е сигурен в безопасността й, но бедното момиче не би искало да бъде следвано до тоалетната от цяла тълпа. Освен това, лорд и лейди Хайтауър щяха да се грижат за нея. Доримънт се облегна назад на стола си и се опита да мисли за нещо друго. Чувстваше се малко по-добре сега, когато Хоук и Фишър знаеха за доказателството, което беше крил. Макар да не изглеждаше, че е помогнал много с това. Той погледна скришно Катрин. Как тя би могла да направи това? Да коленичи до своя мъртъв съпруг и да забие в гърдите му, собствената му кама. Доримънт потрепери.
— Безпокои ме винената чаша — каза накрая той. — Ако виното не е било отровено…
— Не е било — каза категорично Гонт. — Самият аз го опитах.
— Виното… — каза внезапно Катрин. Всички обърнаха погледите си към нея. Тя гледаше в празната камина, мръщейки се. — Уилям не пиеше много, дори на частни празненства. Това бе негово правило. Беше ми казал, че вече е пил достатъчно за една вечер, но имаше в ръката си прясно налята чаша с вино, когато се качваше нагоре по стълбите, за да се преоблече. И така, кой му беше дал тази чаша?
— Не си спомням — каза Доримънт. — Аз наистина не обърнах внимание. — Той погледна към останалите, но те всички поклатиха глави.
— Сигурна съм, че видях кой беше — продължи Катрин, мъчейки се да си спомни. — Но не мога да си спомня. Не мога.
— Не се напрягай — посъветва я Столкър. — Само ще дойде в ума ти, ако не се опитваш и не го насилваш.
— В края на краищата, може би това не е толкова важно — каза Доримънт.
Хоук и Фишър провериха щателно кухнята от тавана до пода, но не намериха нищо и никой. Нямаше никакви скрити проходи, нито скрити места и нищо, което дори малко да изглежда подозрително. Не че очакваха да намерят нещо. Двамата просто се нуждаеха от извинение, за да се уединят, така че да могат да си говорят насаме. Те се облегнаха на мивката и мрачно се огледаха.
— Хайтауър беше прав — каза Фишър, — колкото и да не ми се иска да призная това. Магията за говорене на истината не ни доведе до никъде. Поглеждането на смъртта на Блекстоун от друг ъгъл е много интересно, но ние все още не сме по-близо до откриването на неговия убиец.
— Може би да, а може би не — рече Хоук. — Не бих познал някоя улика ако попадна на нея, но мога да позная виновно изражение на лицето, когато го видя. Хайтауър крие нещо. Стана адски неспокоен веднага щом откри, че всички ще бъдем затворени тук цялата нощ и бе почти обхванат от паника при мисълта за магия за говорене на истината. Има нещо, за което той не иска да говори…
— Ти не му зададе много въпроси — напомни му Фишър.
— Не би им отговорил ако му ги бях задал.
— Бихме могли да го принудим.
Хоук се усмихна.
— Наистина ли мислиш, че бихме могли да накараме лорд Родерик Хайтауър да каже дори едно нещо, ако той не желае това? — попита той.
— Разбирам мисълта ти — отвърна Фишър, усмихвайки се неохотно. — Освен това, няма никакво фактическо доказателство, че онова, което го безпокои, има нещо общо с убийствата. Старите воини и старите политици винаги имат нещо за криене. В края на краищата, ти го попита, дали е убил Блекстоун и Боуман, а той каза не. Дори не се поколеба.
— Откъде да знаем със сигурност, че Гонт наистина е направил магия за говорене на истината? — попита той, размишлявайки. Може би… Не. Тя действаше нормално. Сам я проверих.