— Може би я е направил само върху теб — предположи Фишър.
— Може би. А може би ние и двамата ставаме параноици.
— Има такова нещо.
— Нека се върнем в салона — предложи Хоук. — Не ми харесва да ги оставяме сами твърде дълго. Ще ги атакувам с още няколко въпроса. Ще се опитам да разкрия нечия история. Хайтауър крие нещо. Бих си заложил кариерата, че е така.
— Ние сме я заложили — отбеляза сухо Фишър. — Ние сме я заложили.
Визидж чакаше сама на площадката, недалеч от вратата на банята. Лейди Елейн беше на свой ред в тоалетната, докато Лорд Родерик се бе върнал в своята стая, за да се преоблече в по-удобни дрехи. Площадката все още беше осветена само от една лампа и сенките изглеждаха много тъмни. Визидж се оглеждаше нервно наоколо. Искаше й се лорд и лейди Хайтауър да побързат.
Тя внезапно потрепери и се обгърна с ръце. Къщата все още бе изпълнена с непоносима лятна горещина, но Визидж продължаваше да намира студени места. Тя прехапа устни и се начумери. Не харесваше къщата на Гонт. Не я хареса още от момента, в който прекрачи прага й, но вече знаеше защо. Може всички от рода ДеФерие да бяха измрели, но тяхната къща продължаваше да пази тъмни спомени заключени в нейните стени. Бе трудно да се приеме, че мъж като Столкър е бил един ДеФерие, но тя нито за минутка не се съмняваше в това. Въпреки всичките песни и легенди, и въпреки че той бе винаги подчертано вежлив към нея, тя никога не бе изпитвала приятелски чувства към него. Визидж никога не разбра какво Уилям виждаше в него. Никога не бе харесвала Столкър. Той имаше студени очи.
Тя погледна по дължината на площадката към мястото, където се намираше стаята на Уилям. Той имаше такива надежди, такива мечти. А бедният Едуард бе умрял направо тук, на площадката, до горната част от стълбището. Тя погледна петната от кръв върху килима и отвърна поглед. Усети, че съжалява за Едуард сега, когато вече си беше отишъл. Тя не трябваше да казва тези ужасни неща за него. Те всички бяха верни, но тя не трябваше да ги казва.
Визидж чу зад себе си стъпки и се обърна усмихвайки се, очакваща да види лорд Родерик. Усмивката й трепна.
— Съжалявам — каза ниският мърморещ глас, — но ти можеш да им кажеш какъв съм аз. Не мога да позволя това. Така съжалявам, Визидж.
Визидж започна да отстъпва и изрече заеквайки първите няколко думи от някаква защитна магия, но нямаше достатъчно време. Нещо ужасно нахлу откъм сенките към нея и кръв шурна в неподвижния горещ въздух.
Хоук и Фишър се изкачваха с леки тихи стъпки по стълбите към площадката с хладна стомана в ръце. Викът, който чуха, вече беше спрял и Хоук имаше лошото предчувствие, че отново ще е твърде много закъснял. „Не, още едно убийство. Господи, не още едно.“
Той внезапно спря в горния край на стълбището и Фишър се блъсна в гърба му. Магьосницата Визидж лежеше по лице в средата на площадката. Хоук се придвижи предпазливо напред с Фишър до себе си. Те бързо се огледаха, но от нападателят нямаше и следа. Хоук коленичи до Визидж докато Фишър стоеше на стража. Кръв имаше навсякъде около тялото на магьосницата. Хоук хвана част от косата на Визидж и леко повдигна главата й. Очите й бяха широко отворени и опулени. Гръклянът й беше изтръгнат. Хоук отпусна лицето й обратно върху окървавения килим.
— С нея жертвите стават три — каза уморено той. — Загубихме още един човек.
— Досега би трябвало да привикнете с това — каза Лорд Хайтауър.
Хоук и Фишър се изправиха бързо, за да видят Хайтауър да ги наблюдава от вратата на своята стая. Хоук отвори уста, за да каже нещо после спря, когато чу зад себе си слаб скърцащ звук. Той и Фишър се обърнаха бързо с оръжия в ръка, за да открият лейди Елейн да ги наблюдава от вратата на банята. Лицето й бе бледо и изразяваше уплаха. Тя пристъпи бавно напред, за да застане до съпруга си, без нито за миг да откъсва очите си от тялото на Визидж.
— Какво, по дяволите, правите всички вие тук горе? — извика Хоук, снижавайки брадвата. — Казах ви да стоите в проклетия салон!
— Магьосницата трябваше да отиде до тоалетната — отвърна сковано Хайтауър. — Ние дойдохме с нея, за да я защитаваме.
— Не свършихте много добра работа, нали? — каза Фишър.
— Къде бяхте вие, когато умря Визидж? — попита Хоук.
— Аз бях в тоалетната — отвърна лейди Елейн.
— А аз бях в стаята си, за да се преоблека — каза лорд Родерик.
Хоук ги гледаше, не вярвайки на ушите си.
— И я оставихте на площадката съвсем сама?
— Това беше само за момент — отвърна Хайтауър.
Зад тях се чуха стъпки и Доримънт дойде, за да коленичи до тялото на Визидж. Той протегна ръка, за да докосне лицето й, пръстите му се отдръпнаха изцапани с кръв.