Елейн тихо въздъхна. Тя само бе започнала да чувства част от напрежението. Ненамаляващата горещина бе изострила сетивата й и тя подскачаше при всеки внезапен шум. Бе уморена и мускулите я боляха, но не можеше да се отпусне, дори за минутка. Причината не беше само в смъртните случаи. Те, разбира се, я разстройваха, но най-смущаващо беше ужасното чувство за безпомощност. Без значение какво всеки казваше или вършеше, или какви теории развиваше, продължаваха да умират хора. Нищо чудно, че главата я болеше безмилостно, а търпението на Родерик намаляваше с всяка измината минута. Елейн въздъхна отново, този път по-силно, и седна на един от столовете. Опита се да изглежда спокойна и отпусната с надеждата, че Родерик ще последва нейния пример, но това не се случи.
Елейн се надяваше, че този път те бяха прави и че убиецът наистина е бил върколак. Родерик изпитваше толкова силна нужда да убие един. Може би когато видеше съществото да лежи мъртво и смазано в краката му щеше да бъде в състояние да забрави за смъртта на Пол и да започне да мисли отново за собствения си живот. Вероятно.
Внезапно Родерик спря да се разхожда и остана съвсем неподвижен. Раменете му бяха прегърбени, а главата наведена ниско и Елейн можеше да види слаби следи от пот по лицето му. Ръцете му бяха стиснати в юмруци.
— Защо не побърза? — мърмореше Родерик. — Какво го задържа толкова дълго?
— Изминали са само няколко минути, скъпи — каза Елейн. — Дай му още малко време.
— Горещо е — каза Родерик. Той не гледаше към нея и изглежда, че дори не я чу. — Така адски горещо. И тясно. Не мога да понасям това. Всички помещения са твърде малки…
— Род?
— Трябва да се махна оттук. Трябва да се махна от това място.
Елейн се изправи на крака и побърза към него, за да хване ръката му. Родерик я погледна намръщено, сякаш познаваше лицето й, но не можеше да си спомни съвсем, къде го е виждал. После очите му бавно започнаха да я разпознават и той се пресегна, за да потупа нежно ръката й, която държеше неговата.
— Извинявай скъпа. Причина е горещината и чакането. Мразя да бъда затворен тук в тази къща.
— Само до сутринта скъпи. После магията ще изчезне и ние ще можем да си отидем.
— Не мисля, че ще мога да чакам толкова дълго — каза Родерик. Той я гледа един дълъг момент. Погледът му беше нежен, но някак странно далечен. — Елейн, скъпа моя, каквото и да се случи, аз те обичам. Изобщо не се съмнявай в това.
— И аз те обичам Род, но не говори повече. Просто горещината те разстройва.
— Не — възрази Родерик. — Не само горещината.
Лицето му внезапно се изкриви, а очите му се затвориха. Той се наведе рязко напред и се обгърна с ръце. Елейн го сграбчи за раменете, за да му попречи да падне.
— Род? Какво има? Боли ли те нещо?
Той я отблъсна от себе си и тя отстъпи, олюлявайки се, крачка назад. Хайтауър започна да се клатушка насам-натам и се преви почти о две.
— Махай се оттук! Бягай далеч от мен! Моля те!
— Род! Какво има?
— Това боли… това боли, Елейн! Луната е в съзнанието ми! Бягай, Елейн, бягай!
— Не, не мога да те оставя в това състояние, Род…
И тогава той обърна своята космата глава и я погледна. Очите на Елейн се разшириха, а гърлото и пресъхна. Той изръмжа дълбоко и гърлено. Въздухът стана тежък от миризмата на мускус и козина. Елейн се обърна и побягна. Върколакът я настигна много преди тя да се добере до вратата.
В салона Столкър си наля още една чаша вино и погледна замислено часовника върху камината.
— Те не бързат особено, нали? Колко време ще им е необходимо да намерят една кама и някакви билки в буркан?
— Не толкова дълго. — Хоук кимна бавно. — Ще им дадем още няколко минути, но ако до тогава не се върнат, мисля, че ще е по-добре да отидем и сами да видим какво става.
Столкър кимна и отпи от виното. Фишър продължи да се разхожда нагоре-надолу пред затворената врата на салона. Хоук слабо се усмихна. Тя изобщо не обичаше чакането. Доримънт седеше отпуснат на един стол, възможно най-далеч от тялото на Катрин. Ръцете му бяха здраво сключени в скута му и той, от време на време, хвърляше бегъл поглед към покривката за маса, с която бе покрито тялото на Катрин и после го отвръщаше. Хоук се намръщи. Доримънт не се владееше много добре, но всъщност човек не би могъл да го обвини. Напрежението и несигурността бяха опънали нервите на всички, а нощта изглеждаше безкрайна. Беше съвсем нормално да се очаква, че някой ще започне да полудява. Хоук погледна часовника над камината и обезпокоен захапа долната си устна. Гонт се беше забавил твърде дълго.