— Как какво ще правиш? — възкликна, вдигайки вежди, храбрият капитан.
— Ами да — каза старият артилерист, — да го върна ли, или да си го задържа?
— Дааа — потвърди храбрият капитан дълбоко замислен, — това оръдие е голяма беля… Не познаваш ли някого?…
— Познавам един… — намеси се старият гренадир. — Ако не си е купил вчера… Може да се провери. Вие колко ще му искате?
— Ами че какво да ти кажа — вдигна рамене храбрият капитан. — Погрижи се ти. Знаеш колко го платихме ново, нали?
— Как да не знам! — каза старият гренадир. — Това е въпрос, който… Вие разбирате нали… когато ти е нужно оръдие, трябва да платиш куп пари… а когато после отидеш да го препродадеш…
— Абе знам! — въздъхна храбрият капитан. — Въобще гледай там да я свършиш ти!… Направи каквото може… Всичките тия работи — каза той след това, като посочи пушките — ми ги задели настрана… Нали разбираш?
— Бъди спокоен! — каза старият гренадир. — Аз мисля нещо друго… Не можем ли да накараме неприятелят да плати нещо за тях?
— Не върви! — каза, вдигайки рамене, храбрият капитан. — По-добре зарежи това… Току-виж, че се опитал да се възползува…
— Да се възползува!… — възкликна старият гренадир. — Как така!… Нали загуби войната… Е, не казвам много, ама нещичко все можем да го накараме да даде.
— Абе да, знам… — възпротиви се слабо храбрият капитан. — Обаче… все пак… Карай там.
— А, не, не! Няма да е добре. Ако беше за мен, щях да го накарам да даде нещичко… Всички правят така… Ама, нали…
— Ясно, ясно… Но като знаеш как е… — добави храбрият капитан.
— Нищо де, нищо! Прощавай, но ти не знаеш как стават тия работи! Много си добричък — заключи старият гренадир. После добави: — Тогава тия неща да ги взема за в къщи, а?
— Ами да, да — каза храбрият капитан, — нали после ще се видим пак… Мигар ще си тръгна веднага…