Великанът нарамил дънера, а шивачът седнал на един клон. Така великанът, който не можел да се обърне и да види какво става отзад, трябвало да носи цялото дърво, а отгоре на това и шивача.
Нему отзад било много весело и леко на душата, свирел си песничката „Три шивача на коне път поели през поле“ и като че за него било детска игра да носи такова дърво. Но великанът, след като мъкнал известно време тежкия товар, нямал вече сили да върви и викнал:
— Слушай, пускам дървото!
Шивачът скочил пъргаво на земята, уловил в две ръце дървото, уж го бил носил, и рекъл на великана:
— Такъв голям човек, а не можеш сам да носиш дори това дърво!
Продължили заедно пътя си и минали край една череша. Великанът хванал най-горния клон на дървото, по който висели най-зрелите плодове, навел го и го дал на шивача да го държи и да яде. Но шивачът бил толкова слаб, че не можал да удържи клона, и щом великанът го пуснал, клонът веднага се дръпнал назад и шивачът полетял заедно с него във въздуха. Когато отново тупнал на земята, без да пострада, великанът рекъл:
— Мигар нямаш толкова сила да удържиш нищо и никаква пръчка?
— Сила не ми липсва — отвърнал шивачът. — Да не мислиш, че това е трудно за човек, който с един удар поваля седмина? Аз прескочих дървото, защото гръмнаха ловци хе там, в гъсталака. Прескочи го и ти, ако можеш.
Опитал се великанът, но не успял да прескочи дървото, а увиснал насред клоните. Така шивачът надвил и този път.
Великанът рекъл:
— Щом си такъв голям храбрец, ела с мене в нашата пещера и пренощувай у нас.
Шивачът се съгласил и тръгнал с него. Стигнали в пещерата. Там около огъня седели други великани и всеки държал в ръцете по една печена овца и ядял. Поогледал се шивачът и си помислил: „Тук е много по-широко, отколкото в моята работилница“.
Великанът му посочил едно легло и му рекъл да си легне и да се наспи. Но леглото било прекалено голямо за шивача, затова той не легнал в него, а се сгушил в един ъгъл.
Станало полунощ. Великанът, който мислел, че шивачът е заспал дълбоко, станал, взел един голям лост, продънил с един удар леглото и си рекъл, че е светил маслото на скакалеца.
Рано-рано сутринта великаните отишли в гората и съвсем забравили за младия шивач, но не щеш ли, неочаквано той се задал с весел и безстрашен вид по пътя. Великаните се изплашили, помислили, че ще ги избие до крак, и бързо побягнали.
Шивачът продължил пътя си все в посоката, която му показвал неговият дълъг и остър нос. Вървял, що вървял, стигнал в двора на един царски палат и понеже бил вече много уморен, легнал в тревата и заспал. Докато спял, дошли царските хора, огледали го и прочели на пояса „Седем с един удар“.
— Я, какво дири този голям герой от войната в нашата мирна страна? — попитали се те. — Сигурно е някой могъщ господар.
Отишли и съобщили на царя. Рекли му също, че ако случайно избухне война, този човек може да стане важна особа и да им бъде полезен, затова не бива да го изпуснат, каквото и да им струва.
Техните съвети допаднали на царя и той пратил един царедворец при шивача, за да му предложи висока военна длъжност, щом шивачът се събуди.
Пратеникът се изправил до спящия и зачакал. Най-сетне шивачът изпружил крака и ръце и отворил очи. Царедворците му съобщили предложението на царя.
— Та тъкмо затова дойдох тук — отвърнал шивачът. — Готов съм да служа на царя.
Приели го с най-големи почести и му отредили нарочно жилище.
Ала другите военни били настроени зле към младия шивач и тайно в душата си желаели да се провали вдън земя.
— Къде ще му излезе краят — говорели си те, — ако се скараме с него и той се развърти? От един удар ще паднат седмина и ние не ще можем да устоим.
Накрая взели решение: отишли всички заедно при царя и го помолили да ги освободи от служба.
— Нямаме толкова сила — рекли те, — да се борим рамо до рамо с човека, който с един удар поваля седмина.
Домъчняло много на царя, че заради един трябва да загуби всичките си верни служители. Рекъл си, че щяло да е по-добре очите му да не го били виждали никога, и решил да се отърве от него. Но не смеел да го уволни, защото се опасявал, че онзи може да погуби не само него, но и целия му народ и сам да се възкачи на царския престол.
Мислил дълго едно-друго и накрая измислил. Пратил да кажат на шивача, че иска да му възложат нещо по-особено, понеже го смята за голям герой.
В една гора на царството живеели двама великани, които грабели, убивали, палели, горели и така нанасяли големи щети. Никой не смеел да се доближи до тях, защото знаел, че излага на опасност живота си. Ако шивачът надвиел и убиел великаните, царят щял да му даде за жена единствената си дъщеря и за зестра половината си царство. С него щели да потеглят и да му помагат сто конници.