Ханс Кристиан Андерсен
Храбрият оловен войник
Имаше някога двайсет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държеха пушките си на рамо, стояха с дигнати глави и бяха облечени в червени мундири, украсени със синьо — да, чудно хубави бяха тия войници! Първите думи, които те чуха, когато отвориха капака на кутията им, бяха: „Ах, оловни войници!“ Тия думи извика едно малко момченце и запляска с ръце. То получи оловните войници за рождения си ден и веднага започна да ги нарежда по масата. Всички войници бяха съвсем еднакви, само един от тях не приличаше на другите: той имаше само един крак, защото беше излян последен и оловото не бе стигнало за него. Но той стоеше върху единия си крак също тъй здраво, както и останалите, и тъкмо поради тая причина изглеждаше най-интересен от всички.
На масата, където малкото момченце нареди войниците, имаше и много други играчки, ала най-хубава от всички беше един картонен палат. През малките прозорци можеше да се надникне вътре в залите. Пред самия палат се виждаха мънички дръвчета около едно парченце огледало, което представляваше езеро. По езерото плуваха и се оглеждаха восъчни лебеди. Това беше чудно хубаво, но най-хубаво от всичко беше едно момиченце, което стоеше посред разтворените врати на палата. То беше изрязано от хартия и бе облечено в копринена рокличка. През рамото му се спущаше тясна синя панделчица, а на гърдите му светеше блестяща звезда, голяма колкото цялото му лице. Момиченцето стоеше на един крак, с протегнати ръце — то беше балерина, а другият му крак бе дигнат тъй високо, че нашият оловен войник съвсем не можеше да го види. Той си помисли, че хубавицата е също като него с един крак.
— Ето жена за мен! — каза си той. — Само че тя, както изглежда, е от благородно семейство, живее в палат, а аз имам само една кутия, в която сме натъпкани двайсет и пет души — там няма никакво място за нея! Но все пак нека се опитам да се запозная.
И той се скри зад табакерката, която също стоеше на масата. Оттук войникът можеше да наблюдава отлично чудната балерина, която продължаваше да стои на един крак, без да губи равновесие.
Късно вечерта сложиха в кутията всички други оловни войници и всички хора в къщата легнаха да спят. Сега играчките започнаха сами да играят „на гости“, „на война“ и на криеница. Оловните войници заблъскаха капака на кутията, те също искаха да играят, но не можеха да излязат. Малкият Троши-Орешко се премяташе, калемът скачаше върху плочата. Дигна се такъв шум и олелия, че и канарчето се събуди и започна също да говори, само че в стихове. Не мръднаха от местата си само балерината и оловният войник: тя стоеше както по-рано издигната на пръстите си, с протегнати ръце, той пък държеше бодро пушката си и не сваляше очи от нея.
Удари дванадесет часа. Щрак! — и табакерата се отвори.
В нея имаше не тютюн, а едно малко таласъмче. Каква изненада!
— Хей, войниче! — извика таласъмчето. — Какво си ококорил очи? Оловният войник се престори, че не чува нищо.
— Чакай, аз ще ти дам да разбереш! — рече таласъмчето.
На сутринта децата станаха и сложиха оловния войник на прозореца.
Изведнъж — дали от таласъмчето или от вятъра — прозорецът се отвори и нашият войник полетя с главата надолу от третия етаж. След миг той стоеше върху уличната настилка, обърнат с едничкия си крак нагоре: главата и пушката му се бяха забили между камъните.
Момченцето и прислужницата изтичаха веднага долу да го търсят, но въпреки всички усилия не можаха да го намерят. Те насмалко щяха да настъпят оловния войник и все пак не го забелязаха. Ако той им беше извикал: „Тук съм!“ — те, разбира се, щяха да го намерят веднага но той сметна за неприлично да крещи на улицата: нали носеше мундир!
Закапаха дъждовни капки. Капка след капка, докато най-сетне плисна пороен дъжд. Когато времето се проясни отново, дойдоха две улични хлапета.
— Я — каза едното. — Оловен войник! Да го пуснем да плува!
И те направиха от вестник малка лодчица, сложиха в нея оловния войник и я пуснаха във водата. Хлапетата тичаха отстрани и пляскаха с ръце. Господи, какви вълни шумяха във водата! След такъв проливен дъжд потокът, разбира се, беше буен.
Лодчицата подскачаше и се въртеше на всички страни така, че оловният войник трепереше цял, но се държеше храбро: с пушка на рамо, с дигната глава, с изпъчени гърди.
Лодката заплува под някакви дълги мостове; стана тъй тъмно, като че оловният войник попадна отново в кутията си.
„Къде ли отивам? — помисли си той. — Да, за всичко туй е виновно само таласъмчето! Ах, защо не е сега с мен поне оная хубавица, пък ако ще да стане и два пъти по-тъмно!“