На моето семейство и приятелите ми
ПРОЛОГ
Океанът и издигащата се от него чвореста земя бяха без имена. Нямаше кой да им даде такива. С течение на времето това щеше да се промени - тогава, когато мрачният първобитен свят, напълно пуст за момента, направеше още четири милиарда обиколки около Слънцето. Планетата не можеше да се нарече мъртва, защото никога не бе виждала живот.
Досега.
Ако човек от далечното бъдеще някак си успееше да посети тези безименни обсидианови пясъци, той щеше да види коренно различен свят от неговия, свят, в който безброй вулкани бълваха пушек и прах към небесата, а повърхността представляваше течна покривка, чийто обем се увеличаваше с всеки изминал ден от лавата, която планетата изхвърляше през пролуките в земната си кора.
Този хипотетичен наблюдател би станал свидетел на светли проблясъци в небето, видими дори през черните облаци, също толкова чужди за него, колкото и светът под тях. Там горе се водеше една почти непрестанна игра на пресичащи небосвода ярки линии. Това бяха метеори: каменни и скални отломки, прекалено малки, за да успеят да преминат през космическия вакуум, тъй като атмосферното триене изгаряше градивните елементи, дошли от все още младата Слънчева система, на километри от Земята.
Колкото по-голям беше един метеор, толкова по-сериозен бе неговият шанс да оцелее прехода.
Сред мимолетните огнени проблясъци се появи нещо по-ярко. Не линия, а блестяща точка светлина, която на пръв поглед като че ли не помръдваше. Истината беше, че тя пътуваше със скорост над шестнайсет километра в секунда. Нейната неподвижност бе просто зрителна измама - тя се беше насочила в черния бряг като куршум, изстрелян от звездите.
Появи се пламенна светлина. Скалата беше посрещната от изгаряща ударна вълна от плазма и с навлизането си все по-дълбоко в атмосферата външните ѝ слоеве се разпадаха. Метеорът беше доста голям, така че колкото и от масата му да изгореше, в крайна сметка той щеше да достигне Земята. Експлозията, причинена от сблъсъка с нея, щеше да е достатъчно мощна, за да заличи всичко в радиус от десетки километри.
Тогава се случи нещо невероятно.
Метеорът пламна отново, само че този път в електрическо синьо, а не в огненочервено. Последваха нови проблясъци, но те не идваха от летящата скала. Носеха се от небесата около нея, величествени гръмотевици, бързащи да достигнат Земята. Наблюдателят, ако той или тя съществуваха на това място, би забелязал определен модел в светлините, все едно биваха насочвани от някаква природна сила.
Скалата забави скоростта си.
Причината се криеше някъде другаде, не само в спирачния ефект на атмосферата. Метеорът губеше инерция, но за сметка на това в права пропорционалност се увеличаваше интензитетът на светкавиците. Все едно светът долу се опитваше да поеме удара му... или да го отблъсне.
Но беше прекалено късно за това. Докато електрическата виелица бушуваше наоколо, метеорът продължи да пада. Забавяше, забавяше, но не беше достатъчно...
Удари се в брега със скорост няколко пъти скоростта на светлината, освобождавайки енергия колкото малка ядрена бомба. Ослепителна светкавица озари вулканичната местност, а от мястото на сблъсъка се издигна стена от огън. Десетки тонове пулверизирана земна маса се надигна към небесата. Макар сега да беше едва малка частица от размера, който имаше допреди няколко минути, пътникът от дълбините на Космоса лежеше нажежен до червено на дъното на новообразувалия се кратер, който бе с ширина повече от трийсет метра.
Океанът го намери.
Водата облиза устните на кратера, морето алчно се надигна, заявявайки претенции към новото пространство. Разпенена вълна се разби в метеорита11 - нова експлозия разтресе брега, външните пластове на горящата скала започнаха да се разпадат в гъст облак от пара.
Постепенно се завърна безжизнеността на пейзажа. Светкавиците изчезнаха, черните облаци заеха местата си в мрачното одеяние, наречено небе. Не след дълго единственото движение беше безспирният плисък на вълните.
Метеоритът на дъното на новообразуваната се лагуна беше станал още по-малък, останало бе само неговото сърце. За първи път от незапомнени епохи този странен пурпурен камък беше подложен на различни условия от тези на суровата празнота на Космоса. Водата бе намерила своя път до всеки един отвор в него.
Измина известно време, цели шест дни, преди нещо да се случи. Дори тогава, нашият пътуващ във времето наблюдател, щеше да се нуждае от микроскоп, за да го види, и пак нямаше да е особено впечатлен от резултата.