Арестантът се опитваше да прикрие лицето си от чакащата го отвън камера, но напълно безуспешно. Това беше Виктор Далтън.
Задъханата новинарка се опитваше да представи историята.
- Тези кадри, направени само преди няколко минути във Вашингтон, показват бившия президент Виктор Далтън, който беше арестуван от агенти на ФБР в ресторант на Кей Стрийт. Подробности не са ни известни, но от това, което разбрахме, опозореният президент е заподозрян в шпионаж - гласът на жената издаваше нейното изумление - и разкриване на класифицирана информация на неоторизирани лица. - На екрана Далтън беше натикан на задната седалка на черен джип. - Все още не сме получили изявление от Министерството на правосъдието или от Белия дом, но веднага щом...
Уордън изключи звука.
- Е?
- Ами... уха - не знаеше как да реагира Нина. - Предполагам това е ваше дело.
- Така е. Знаехме, че Далтън има зъб на Групата. - Той вини нас, че не го задържахме на президентския пост след неговото малко видео приключение, макар да му беше пределно ясно, че това няма как да се случи. Прекалено късно разбрахме, че двамата с Глас са се съюзили срещу нас, и не можехме да оставим нещата така. - Гласът му беше обезпокоително безпощаден.
- Къде сме ние в цялата картинка? - попита Еди. - Далтън ще се опита да ни повлече със себе си, като разкрие как сме го изнудвали, за да ни вкара в „Сайлънт Пийк“.
- Не бих се безпокоил за това - отвърна Уордън с поредната си антиусмивка. - На Виктор ще му се наложи да мисли за доста по-сериозни неща от личните отмъщения. Някои от скелетите в гардероба му отново ще излязат на бял свят. - Мъжът прибра малкия екран и се загледа през прозореца. - Почти стигнахме. Можем да продължим разговора в дома ми.
Лимузината намали, мина през няколко автоматични врати по алеята на изключително голяма къща и накрая паркира пред нея. Шофьорът бързо се измъкна от автомобила, за да отвори вратата на своите пътници.
- Хубава къщурка - отбеляза Еди, като излезе от колата. - Значи, така живее един процент от населението.
- По-скоро един процент от този един процент - отвърна Нина. Домът на Уордън представляваше изискана триетажна сграда с джорджианска архитектура - къщата беше толкова автентична, че жената имаше чувството, че е била пренесена през океана тухла по тухла. Стойността ѝ определено беше няколко милиона долара... но това едва ли беше единственото имение на инвеститора.
Уордън ги покани да влязат, след което ги поведе по голям коридор, който беше украсен с традиционни и модерни произведения на изкуството. В дъното му имаше врата. Домакинът им се спря пред нея.
- Преди да влезем, искам да ви помоля да запазите присъствие на духа. Понякога на Групата се налага да сключва сделки с хора, с които принципно няма желание да работи. Другият ми гост попада в тази категория. Знам, че в миналото сте имали спречквания помежду си.
Уордън отвори вратата... В огромната стая се намираше Александър Стайкс.
- Какво, да го вземат мътните, търси той тук? - изкрещя Еди и застана пред Нина в опит да я предпази. - Разкарай това копеле от тук или аз ще го сторя!
Стайкс се беше разположил на един дълъг диван и въобще не изглеждаше изненадан, че вижда Чейс и Уайлд. Премести лявата си ръка така, че да покаже оръжието, което носеше в раменен кобур под сакото си.
- Хайде да не се обиждаме, Чейс. Всички сме гости тук.
- Не задълго - намеси се Нина, след което се нахвърли на Уордън: - Ако това престъпно копеле работи за вас, мисля, че всякакви евентуални взаимоотношения помежду ни приключиха в този момент.
- Нека ви обясня - каза тихо, но твърдо домакинът. - Както вече споменах, понякога нуждата налага. Господин Стайкс намери статуетките...
- Открадна ги - прекъсна го жената и хвърли изпълнен с омраза поглед на бившия офицер на САС.
- Така да бъде, но важното е, че той ги притежаваше. Това ни принуди да работим с него.
- А София - изръмжа Еди. - Каква роля играе тя в цялата картина? И тя ли е член на шибаната ви Група?
- Категорично не - сопна се Уордън, разгневен от обвинението. - София Блекууд работеше за Харалд Глас. Бог знае поради каква причина, той я нае след последната ви среща в Швейцария. Когато господин Стайкс се свърза с нас чрез Анкит Джиндал, Глас я изпрати като наш представител - без одобрението на останалите членове на организацията ни.
Гневът на Еди нарастваше с всяка изминала секунда.
- Да не би да ми казвате - започна той с дълбок, заплашителен тон, - че Кит е работил за вас?