- Тук говорим за доста прецизен инженеринг. Мога да напиша името си на триста метра дълбочина с тази ръка.
- Не съм убеден. Според мен това чудо ще ти счупи писалката - пошегува се Еди. Австралиецът се ухили и върна ръцете на обичайните им места.
- Мъже - скастри ги Нина. - Пътуваме към едно от най-важните археологически места в света, а вие се занимавате с някакви детски играчки.
Мат се засмя, след което пое отново управлението на подводницата. Двете машини продължиха да се спускат в студената, мрачна празнота.
След известно време се разнесе електронно писукане от пулта което подсказа на триото, че нещо се е променило.
- Какво е това? - попита Нина. - Стигнахме ли?
- Почти - отвърна Мат. - Вижте там.
Мъжът посочи към ЛИДАР екрана. Нещо се беше появило в долната му част - заплетена, усукана маса, която на пръв поглед приличаше на водорасли. Не бяха такива. Решетката на монитора, която покриваше изображението, показваше какви са размерите на тази странна находка: на дължина достигаше десетки метри и се увеличаваше още повече със спускането на подводницата и разширяването на обсега на ЛИДАР.
- Какво е това? Не може да е останката от „Ивънър“, прекалено е голямо.
- Не е, но все пак е останка - обясни Мат. - Това е SBX.
Ледени тръпки побиха Нина, когато осъзна, че пред очите ѝ се намира масов гроб. Преди съществуването на Атлантида да бъде официално разкрито пред света, АСН тайно разследваше руините под прикритието на SBX-2 - огромна американска плаваща платформа радар, чиято цел беше да следи за евентуални ракетни заплахи за Европа от Северна Африка. Съоръжението беше саботирано и потопено, жертвите наброяваха седемдесет души. Смазаният вид на останката подсказваше, че някои от телата не са били намерени.
- Господи, погледнете това - изуми се Еди, когато по-голяма част от потъналата станция се появи пред тях. SBX-2 се беше преобърнала с шестте си понтонни подпори нагоре и приличаше на мъртво насекомо. Надстройката беше смачкана под тежестта им, от ръждясалите руини се подаваха метални греди.
- Намираме се на около четиристотин метра от главните разкопки - съобщи тържествено Мат и настрои курса. Призрачното съоръжение остана зад тях. На екрана то беше заменено от контурите на океанското дъно. „Шаркдозер“ наближаваше своята крайна цел.
Появиха се и други форми, различни от естествените образувания в тази среда, ъгловати очертания, които подсказваха за намесата на човешка ръка - утайката, трупана с хилядолетия, беше изчистена от тях. Нина въздъхна изумена.
Атлантида.
Тя беше нейната откривателка и ръководителка на назначеното от АСН изследване. За първи път жената посещаваше руините лично. Наведе се отново над рамото на Мат.
- Кога ще можем да я видим наистина? - попита го. Беше много развълнувана.
- Може ли малко въздух, моля? - оплака се австралиецът и я побутна с лакът, за да може да управлява спокойно подводницата. Нина неохотно се отдръпна, на по-малко от десетина сантиметра. - Дай ми трийсет секунди и първото нещо, което ще видим, е Храмът на боговете. - Мъжът посочи къде се намира на ЛИДАР екрана. - След него ще стигнем до Храма на Посейдон.
Чакането за Уайлд беше направо мъчително. Тя отново се наведе над Мат, но този път той не успя да я избута. Взираше се напрегнато в мрака навън. Тогава...
- Ето там! - извика жената. - Ето го!
Първото нещо, което Уайлд видя от руините на Атлантида, беше прикрито зад воала на мрачината. То не беше нищо особено, просто разрушените останки на някаква сграда, но за Нина те бяха изключителни. Тази цивилизация бе изчезнала преди единайсет хиляди години, след което беше открита благодарение на труда и отдадеността на нейните родители, а след това и на нея... и сега, най-накрая, я виждаше лично.
- Боже мой. Това е невероятно... - Жената имаше чувството, че ще се разплаче.
Еди бързо спука балона на радостта ѝ.
- Чудесно. Дойдохме на дъното на Атлантическия океан, за да гледаме някаква си сграда.
- Млък-вай!
Достигнаха до онова, което беше останало от Храма на боговете. В сравнение с някои от другите величествени структури, които експедицията изкопа, тази не беше особено голяма, представляваше овал, около двайсет метра в най-дългата си част. Големи участъци от стените на храма се бяха килнали навън, и създаваха впечатлението, че в него е експлодирала бомба.
- Значи, тук са държали небесния камък? - попита Еди.