- Еди, Еди, Еди! - започна кениецът и разтри челото си. - Успяхме... ти ме спаси!
- Е, не очаквай да ми стане навик. Както казах, ако ми дадеш необходимата информация, сме квит.
- Няма проблем. Ще намеря приятеля ти, не се безпокой.
- Той не ми е приятел - отвърна Еди, изражението му стана много сериозно. - Познаваш ли Александър Стайкс?
Струтър кимна.
- Разбира се. Бивш служител на САС121, също като теб, ръководи своя ЧВО132, която, както чух, затворил внезапно немного отдавна и започнал работа при неизвестен работодател на пълно работно време. Имал съм си вземане-даване с него, уреждал съм му наемници за определени задачи, хора като Максимов. Опасен човек е. Ако трябва да бъда честен, радвам се, че е изчезнал. - Кениецът впи любопитен поглед в Чейс. - Навлече си доста неприятности заради някой, когото не харесваш. Защо искаш да го откриеш?
Лицето на Еди стана още по-сериозно.
- За да го убия.
2
Ню Йорк
Нина Уайлд погледна тъжно родния си град през прозореца на офиса си в сградата на ООН. Днешната дата беше депресираща за нея: бяха минали точно три месеца, откакто за последно видя съпруга си.
Червенокосата жена въздъхна и се върна на бюрото си. До телефона ѝ се намираше снимка в рамка, която документираше едни доста по-добри времена, а именно партито по случай първата година от брака им. Фотографията беше на по-малко от две години, но доста неща се случиха оттогава.
Много хора умряха.
Електронното писмо, което беше получила преди малко, засягаше именно един от близките ѝ другари, заради който я бе налегнала меланхолията. Изпрати ѝ го Рене Бушом - полицайката от Интерпол, която водеше разследването около смъртта на своя колега Анкит Джиндал - главен следовател към отдела за престъпления, свързани с предмети на културата, както и приятел на Нина. Тя бе работила с него на две от предните си археологически разкопки.
Главният - и на практика единствен - заподозрян беше Еди Чейс. Нейният съпруг.
Сам по себе си този факт беше ужасен. Но имаше нещо още по-лошо: Нина беше свидетел на убийството. Въпреки нежеланието ѝ да повярва, единственото логично заключение - колкото и пъти да възпроизвеждаше в главата си случилото се и да се опитваше да намери доказателство за противното - беше, че Еди хладнокръвно погуби Кит.
Спомените ѝ се завърнаха, макар и нежелани. Перу, три месеца по-рано. В една помпена станция на юг от Лима се беше спукал газопровод и пламъците му бяха обхванали цялото съоръжение. Пътеката, на която Еди и Кит се намираха, пропадна, индиецът увисна над изгарящите пламъци. Когато Нина пристигна на мястото, видя как Джиндал се опитваше да се задържи, беше се хванал за една тръба...
Тогава Еди го срита в лицето и го прати в огнения ад долу.
Нина се завърна в настоящето. Споменът беше ясен и жив, все едно всичко се бе случило току-що пред очите ѝ.
Нямаше никакво оръжие.
Еди се кълнеше, че Кит се е опитал да го убие, че е извадил пистолет. Тя обаче не си спомняше такъв, помнеше единствено борещия се за живота си индиец. Живот, който, така или иначе, беше погубен само няколко мига по-късно.
Електронното писмо на Бушом беше обновление на бюлетина за издирването на съпруга ѝ. Някак си заподозреният в убийство бе съумял да се измъкне незабелязано от Перу, после беше посетил Англия, Индия, Южна Африка, а наскоро и Зимбабве - никога обаче местен агент на Интерпол не беше имал възможността да го залови. Винаги бе една крачка пред останалите, като някаква сянка, призрак. Не беше трудно за разследващите да осъзнаят, че беглецът получава чужда помощ.
Това не можеше да изненада Нина. Още от първата им среща Еди я беше изумил с безбройните си приятели и контакти по цялото земно кълбо, които бяха готови да му свършат услуги, доста по-големи от посрещане на летището. Някои от тях щяха да са доста полезни в настоящата ситуация: като фалшификатора - бивш австралийски колега военен, който можеше да му паправи нов паспорт. Нина нямаше никакво намерение да споделя подозренията и предположенията си с Интерпол.
Еди все още беше неин съпруг. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че той наистина вярва, че Кит е имал пистолет. Тъй като не бе склонен към халюцинации или измислици, това беше достатъчна причина да се замисли дали мъжът й не казваше истината. Дали наистина не бе невинен.
В случай че беше така, то тя не можеше да помогне на преследвачите му да го заловят.