По време на разследването на Бушом се появиха нови доказателства, които навеждаха на мисълта, че се е случило доста повече, отколкото гласеше официалната версия по случая. Кит беше казал на Нина, че отива на помпената станция от името на Интерпол, за да се срещне с представител на Александър Стайкс. Бившият британски войник беше откраднал археологически съкровища от руините на изгубения град Ел Дорадо; по думите на Кит той бил съгласен да ги върне срещу имунитет.
Джиндал лъжеше. Интерпол не беше чувал за подобно нещо.
Еди отиде на онази газостанция, защото вярваше, че Кит и Стайкс работят заедно - това автоматично правеше индиеца съучастник в убийството на големия приятел и ментор на Чейс - Джим „Мак“ Маккримън. В онзи комплекс Нина беше видяла мъж, който можеше да е самият Стайкс, да напуска горящата станция с хеликоптер. Вьзможно ли беше Кит да е бил корумпиран? Тогава не ѝ се струваше много вероятно - Александър го беше измъчвал за информация (бе сторил същото и с нея) свързана с търсенето на Ел Дорадо... но сега това съмнение беше посято...
Уайлд се наведе напред и обгърна главата си с длани. Подозренията не можеха да бъдат полезни на Еди. Съпругът ѝ беше с една крачка пред полицаите, но те бързо го застигаха. В един момент щяха да го заловят. Да го обвинят в убийство. Да го осъдят.
С настоящите доказателства щеше да бъде признат за виновен на секундата.
Телефонът иззвъня, беше вътрешно обаждане. Жената въздъхна още веднъж и вдигна слушалката:
- Да?
- Нина? - чу гласа на Лола Джианети, нейната лична асистентка. - Мат ме помоли да ти кажа, че те очакват в конферентната зала.
Уайлд погледна към часовника си. Мамка му! Имаше важна среща, насрочена за десет, а часът вече минаваше.
- Идвам.
Едно от преимуществата да си директор на Агенцията за световно наследство, мислеше си Нина, докато вървеше забързана, беше, че всички чакаха теб, а не ти - тях. Независимо от това тя се опита да скрие смущението си, когато влезе в залата.
- Съжалявам за закъснението.
- Няма проблеми - успокои я Мат Трули. От всички в групата тантурестият, рошав австралиец, който беше пратен тук от Организацията за океански изследвания към ООН, я познаваше най-добре и беше наясно със стреса, на който бе подложена.
Доктор Люис Хейтър определено не беше толкова благоразположен към нея и явно показваше това.
- Благодаря ти, че се присъедини към нас - каза той със зле прикрит сарказъм. Нина зае своето място. - Така, всички ли сме готови да започваме?
- Продължете - прикани ги Уайлд. - Всичко, свързано с тези разкопки, се ползва с пълното ми внимание. Разбира се, имам и други задължения в АСН - добави жената, малък намек към слабоватия археолог, че тя все още е негов шеф. - Намерихте ли нещо вълнуващо?
- Намерихме нещо много вълнуващо. - Хейтър взе дистанционното и включи проектора. На екрана се появи карта на няколко сгради. Дори и в опростена картографска форма личеше, че това са руини. Илюстрациите показваха къде се бяха срутили и разнесли части от тях.
Това не бяха обикновени останки. Въпреки лошото настроение на Нина, тя почувства как сърцето ѝ се изпълва с приятно очакване. Картата беше от самото сърце на изгубената цивилизация на атлантите - потъналата столица, която самата тя бе открила преди пет години.
Работата ѝ в АСН я беше завела и до други исторически пътища, до други, по-невероятни археологически открития. Но имаше нещо специално около Атлантида. Тя беше доказателство за теориите ѝ, бе ѝ спечелила международна слава... и ѝ позволи да завърши пътуването, което нейните споминали се родители бяха започнали.
Откриването на града съвсем не беше краят на работата. Атлантида имаше още много тайни за разкриване - макар че сега други трябваше да ги откриват вместо нея.
Хейтър посочи с лазерната си показалка една от разрушените постройки.
- Използвахме новия високорезолюционен сонар, за да можем да видим какво има под утаечния слой в западното крило. Намерихме вход, който смятаме, че води до кралската гробница. Моята препоръка е да насочим цялото си внимание към този обект.
Нина провери бележките си.
- Какво ще кажеш за Храма на боговете? Смятах, че планираш цялостното му изследване. - Храмът представляваше малка развалина в близост до двореца, която беше проучена бегло.
- Това бе една от опциите - високомерно отвърна Хейтър, - но ако трябва да бъда честен, не мисля, че ще си струва усилията. Много по-разрушен е от другите сгради, а и първоначалното проучване не показа нещо необикновено.
- Смяташ, че една-единствена постройка, посветена на всеки един бог в пантеона, дори онези, които имат свои собствени храмове, не е нещо необикновено?