- Това ще боли, но... дърпай!
Нина дръпна шнура за отваряне на парашута.
Той се изстреля от раницата и се разгърна във въздуха... платът плющеше, докато се разстеле.
Ремъците се изпънаха и се врязаха дълбоко в раменете ѝ, замалко не се скъсаха от едната страна. Нина изпищя. Еди също - опънът едва не изтръгна ръцете му от гнездата им, но той се вкопчи в раницата и благодарение на мускулната си сила успя да я задържи на гърба на съпругата си.
Вятърът утихна. Чейс погледна нагоре. Парашутът се беше разгърнал добре и забавяше падането им, но все пак бе направен да издържи теглото на един човек, а не на двама. Очертаваше им се болезнено приземяване.
Една сянка проряза тънкия найлон, нещо падаше към тях...
Приличаше на горящ метеор, който премина на сантиметри от парашута им и продължи надолу към повърхността, като оставяше огнена следа след себе си.
- Какво, по дяволите, беше това? - провикна се Нина.
Не беше част от хеликоптера, значи, бе...
- София!
* * *
Въпреки пламъците, които разяждаха кожата ѝ, Блекууд беше още жива и в съзнание. Разпищя се, докато падаше.
Нещо се изпречи пред замъгления от болката ѝ поглед - парашут, от който висяха две фигури.
В крайна сметка Нина беше успяла да хване Еди. Двамата щяха да оцелеят.
- Вие... копелета! - съумя да извика...
Сблъска се с каменната повърхност и костите ѝ изхрущяха зловещо.
* * *
Аеродинамичната форма на парашута позволяваше на Еди и Нина да се носят във въздуха, а не просто да падат надолу, но въпреки това продължаваха да се снижават прекалено бързо. Оставаха им още трийсет метра, двайсет и пет...
Еди пусна пръстите си.
- Какво правиш? - попита Нина.
- Намалявам теглото ти - отвърна Чейс и болезнено се освободи от ремъците. Увисна на тях, като се държеше единствено с длани. - Точно преди да се приземиш, се обърни на една страна и се остави парашутът да те влачи... опитай се да поемеш удара с бедрата си. И за бога, свий краката си или ще ги счупиш и двата.
Петнайсет метра.
- Ти какво смяташ да правиш?
- Все още не съм навършил четиресет, така че може да е останала малко гъвкавост у мен!
Десет метра.
- Да не си полудял?
- Ти си тази, която скочи от шибания хеликоптер!
Пет метра...
Чейс се пусна. Дори и с присвити крака, готови да поемат удара, мъжът се приземи тежко и се търкулна неконтролируемо.
Нина премина над него, извика: „О, мамка муууууу!“, и се стовари безпомощно на земята. В последния момент си спомни какво ѝ каза Еди и се извърна на една страна. Краката ѝ докоснаха пясъка, след което жената тупна като падащо дърво. Парашутът я обгърна подобно покривало.
Стенейки, Еди бавно се опита да се изправи и откри безброй нови източници на болка по цялото си тяло. Изглежда, нямаше счупени кости, за голямо негово облекчение, но нараненият му крак го болеше повече от всякога. Успя да се изправи на крака и замаян, огледа околността. Черен облак се издигаше от вулкана и тровеше небесата на северозапад от тях; доста по-близо се виеше друга, по-малка колона пушек.
Чейс не ѝ обърна внимание за момента и продължи с огледа си. Хеликоптерът се намираше на около километър на запад, но бавно ги приближаваше. Парашутът на земята подскачаше на вятъра като медуза на сухо. Еди закуцука към него.
- Нина? Нина! Добре ли си?
- Мъртва съм - достигна вялият ѝ отговор. Мъжът издърпа оплетените въжета и платното и намери съпругата си просната по лице в пясъка. - Трябва да съм мъртва. Няма как да оцелеем след всичко това, нали?
- Ами аз съм си жив, малко или много - и тъй като каза, че ще сме във всичко заедно, трябва и ти да си жива. - Чейс набързо я огледа за видими наранявания, но не откри нищо друго освен безброй ожулвания и драскотини.
Нина се изправи до седнало положение, изтупа пясъка от лицето си и си наложи болезнена усмивка.
- Уха. Наистина успяхме.
- Да, така е. - Еди я целуна... след което и двамата се присвиха от болка.
- Ох! - Жената сложи ръка на лицето си и осъзна, че цялото е подуто и натъртено. - Устните ме болят.
- Мен всичко ме боли - оплака се Чейс. - Можеш ли да се изправиш?
- Ще се опитам. - Еди ѝ помогна. Съпругата му потръпна от болката в глезените, приземяването ѝ съвсем не беше леко. - О, мамка му.
- Какво?
- Току-що осъзнах, че се намираме в средата на пустинята, на сто километра от най-близкия град. Въобще не съм навита да извървя това разстояние.
Чейс посочи с палец наближаващия хеликоптер.