- Имаме си возило.
Нина въздъхна облекчена.
- Надявам се Лари да успее да се приземи... мамка му! - Жената се заоглежда наоколо, притеснена. - Къде е София?
Чейс посочи към издигащия се пушек наблизо.
- Ей там е. Ела да хвърлим по един поглед. - Като се придържаха един друг, двамата закуцукаха към мястото.
В пясъка се беше образувал малък кратер, димът се носеше от овъглените останки на раница върху премазаната, пребита форма. Остри върхове на счупени кости се подаваха от разкъсаната плът. Заобикалящият пясък беше покрит от тъмночервена кръв.
- Знаеш ли - каза Нина след дълго мълчание, - надявам се най-накрая да е мъртва.
Еди беше минал два пъти по този път - да смята, че бившата му съпруга се е споминала - така че този път не му бе останало съжаление, което да използва. Почти. Приближи се и отметна платното на парашута от премазаното тяло.
- Сбогом, Соф - каза той, направи пауза, след което слезе долу при тялото.
Съпругата му се сви от отвращение, когато Чейс взе нещо от вътрешностите на трупа.
- Еди, какво правиш, по дяволите?
- Мисля, че трябва да се погрижим за това - куцукайки, мъжът се върна при Нина. В ръката му се намираше парчето от метеорита, което София беше взела от Храма на боговете. - Какво искаш да направим с него?
Съпругата му обмисли въпроса. Късчето пурпурен камък съдържаше в себе си тайните на земната енергия, неизвестната история на живота на планетата, а вероятно и още много други отговори на мистерии. Но...
Уайлд продължаваше да вярва, че не съществуват неща, които човек не трябва да знае. Но определено имаше такива, които не трябва да притежава. Това беше едно от тях.
- Отърви се от него - каза Нина най-накрая.
- Сигурна ли си?
- Да. - Жената наблюдаваше внимателно как мъжът се обърна и с всичка сила заметна камъчето в дивата пустош. То се приземи в облак от прах между други безлични камъни и наполовина се зари в пясъка; с времето щеше да се изгуби напълно.
- Значи, това е всичко? - попита Еди.
Нина кимна и отвърна:
- Земната енергия, метеоритът, Групата, Стайкс, София... няма ги. Край.
- Да кажем „Благодаря“ за това. Можем да си вземем почивка. - Дари я с изморена усмивка и обви ръцете си около нея.
Шумът от приближаващия хеликоптер ги накара да се обърнат. Лари беше снижил машината на няколко метра от повърхността и продължаваше да се спуска в облак от пясък. Еди наблюдаваше внимателно... и изтръпна.
- Мамка му, това не е добре!
- Кое?
- Това клатене. Нещо не е наред. Татко! - Еди пусна Нина и размаха ръце към баща си да издигне хеликоптера отново. - Татко, вдигай го нагоре, няма да успееш да...
Вече беше прекалено късно.
Невероятно силната струя, която създаваше основният ротор, се блъскаше в пустинната повърхност и разклащаше машината. С напълно неопитен пилот зад контролното табло, последиците бяха фатални. Хеликоптерът се разлюля като детска лодка и тръгна на една страна. Лари се опита да го изправи, но даде прекалено много мощност... машината се килна назад и започна да губи височина.
Колесникът му се заби в земята и наклони фюзелажа...
Роторните перки се врязаха в пустинята и разхвърлиха наоколо големи порции пясък, от съприкосновението с повърхността се откъснаха от главината и полетяха във въздуха. От усукването корпусът на хеликоптера се изви на една страна, носът му се заби в пясъка, след което падна по корем, съпътстван от пронизителния писък на разкъсван метал.
- Татко! - изрева Еди и се спусна към катастрофиралата машина. Нина го последва. Двигателите на AW101 отказаха. Настъпи зловеща тишина, нарушавана единствено от приземяващите се наоколо отломки. Основният ротор, или поне онова, което беше останало от него, бе замрял.
Предният прозорец беше счупен. През него Чейс видя проснатото върху конзолата тяло на баща си.
- Татко! Мамка му, татко, добре ли си? - Не последва отговор. Мъжът не помръдваше.
Еди отвори страничния люк, покатери се в хеликоптера и влезе в кабината.
- Татко!
За един момент си помисли, че баща му е мъртъв... Тогава Лари се прокашля и си пое дълбоко въздух.
- Еди? - съумя да каже.
- Тук съм, татко. - Чейс го повдигна внимателно от конзолата. Кървава линия бе прорязала бузата на възрастния мъж, там, където се беше ударил в таблото за управление. - Колко зле си ранен?
- Не много... май. - Лари отвори очи, премига на слънчевата светлина и се опита да проясни зрението си. - Ще ти кажа нещо.
- Какво?
- Определено се нуждая от още летателни часове. - Мъжът се засмя.