Едно малко мехурче, продукт на химическия процес, осъществен в грубата скала, се освободи от нея и се насочи към повърхността, за да се изгуби мигновено сред пенестите вълни на океана. Съвсем не беше най-впечатляващото начало.
Но все пак беше някакво начало.
Животът беше дошъл на планетата Земя.
1
Четири милиарда години по-късно
Зимбабве
Жегата и вонята не можеха да се избегнат, както не можеше да се избяга и от самата килия. Дебелите стени от камък и пръст на някогашния пионерски форт задържаха топлината като тухлена пещ, а малките, покрити със здрави решетки прозорци, които осигуряваха единственото проветрение в помещението, бяха отворени точно срещу редицата клозети в двора на затвора.
Форт Елена. Адът на земята за онези нещастници, имали лошия късмет да бъдат затворени тук от деспотичния режим на страната.
В единия от тъмните ъгли на килията се беше опънал като статуя брадат мъж; донякъде неподвижността му се дължеше на жегата, донякъде на факта, че всяко движение му носеше нова порция болка. Докараха го в затвора предния ден, където, като подарък за добре дошъл, беше пребит от група пазачи. След това го заведоха в една мрачна стая, където ухилен мъж му направи демонстрация в реални условия на безбройните инструменти за мъчение, с които разполагаше. Просто пример, както го увериха. Цялото шоу щяло да бъде изнесено съвсем скоро.
В този момент някой друг беше заел мястото му в стаята за мъчения, писъците на клетника ехтяха по коридорите на затвора. Пазачите бяха влачили жертвата покрай килията му, за да може да чуе отчаяните ѝ молби за милост. Поредният пример, поредната демонстрация. Ти си следващият.
До ушите му достигна нов звук, този път от вън - усилващо се металическо боботене. Наближаваше хеликоптер.
Мъжът се изправи болезнено и тръгна към прозореца. Беше свикнал с лошата миризма от тоалетните, но присви очи срещу ярката дневна светлина; униформени мъже бързаха да се подредят в параден строй на двора. Зад тях вървеше директорът на затвора - нисък и дебел мъж, с лице на жаба зад малки очила със златни рамки. От погледа му ставаше ясно, че посещението е важно.
Ледени тръпки побиха затворника. Добре знаеше кой се намира на този хеликоптер.
Някой, който имаше доста сериозна причина да го мрази.
Летателният апарат се спусна надолу и вдигна облак от прах и пясък. Беше стар „Алует III“, френско производство, лекотоварен, разновидност „Джи-Кар“, което означаваше, че разполага с чифт картечници. Истински ветеран от гражданската война, която доведе до независимостта на Зимбабве през 1980... сега служеше за транспортно средство на един мъж, който се сражава в тази война като младеж и си извоюва прякора Месаря, с който се гордееше до ден днешен.
Този мъж беше Гамба Буду.
Един от пазачите отвори вратата на кабината и оттам излезе Буду с високо вдигната глава, изглеждаше така, сякаш предизвикваше въртящата се перка над главата му да го нападне. Въпреки изпепеляващата жега той носеше костюм с безупречна кройка и дълго черно палто, чийто подгъв плющеше, докато мъжът крачеше към директора на затвора. Слънчевата светлина се отрази в огромен златен пръстен на средния пръст на дясната му ръка, който беше инкрустиран с блестящ смарагд. В същата ръка държеше някакво оръжие, което, подобно на бастун, забиваше в земята с всяка своя крачка.
Ръкохватката на мачетето беше украсена със златни нишки.
Брадатият мъж помнеше добре това острие. Преди няколко години, в схватка с командира на милицията, го беше използвал срещу него. Резултатът бе дълбок V-образен белег в тъмната кожа на зимбабвиеца. Тогава, по време на схватката, бузата на чернокожия беше срязана в подобие на втора уста.
Брадатият се усмихна леко. Това нараняване беше само капка в морето пред онова, което заслужаваше подобен садист и убиец като Буду, но наред с множеството неприятни черти на изверга можеше да се нареди и суетността: всеки поглед в огледалото щеше да му носи едно малко наказание.
Усмивката на затворника се стопи, когато официалностите бързо свършиха: Буду и директорът на затвора влязоха в сградата. Скоро щяха да дойдат в килията му. Мъжът се върна в мръсния си ъгъл.
Звукът от наближаващи стъпки се примеси с писъците на мъченика. Дървеният капак на шпионката потъна, след което се чу тракането на ключ в ключалката. Тежката врата се отвори. Пръв влезе един от пазачите с насочен пистолет към неподвижната фигура, която не помръдваше нищо друго освен очите си. Последва го директорът, голямата му уста беше разтеглена в доволна усмивка, а след него вървеше самият Буду. Върхът на мачетето дрънчеше в каменния под.