- Откъде знаеш това?
- Имам достъп до определена класифицирана информация. Както и до файловете на АСН за земната енергия.
Еди я застреля с недоверчив поглед.
- Ти си призрак181, нали? ЦРУ?
- Бивш призрак - отвърна Скарбър. - По-скоро работя на свободна практика.
- Не съм голям почитател на призраците. Преебавали са ме на няколко пъти. Имат навика да лъжат за всичко.
Обвинението не я притесни.
- Такъв е бизнесът, малчо.
- Е, какъв точно е твоят бизнес? Защо толкова много искаш да унищожиш статуетките? За кого работиш?
- Няма значение.
- О, мамка му, разбира се, че има.
Жената светкавично се изправи и застана пред него, лицето ѝ беше като от камък.
- Искаш ли да разбереш къде е Стайкс, или не? Ето каква е сделката: искаме фигурите унищожени. Фигурите са у Стайкс. Ти искаш да убиеш Стайкс. Предложението ни е просто - ние ти казваме къде е той, намираш го, унищожаваш статуетките... после можеш да правиш с него каквото си искаш. Дори ще ти платим. Как ти звучи сумата от половин милион долара?
- Бих убил Стайкс безплатно... но, да, половин милки ми звучат доста добре - отговори Еди. Беше прекарал последните три месеца в преследване на копелето и засега това бе най-добрата открила се възможност да го намери. Имаше доста неща около сделката, които не му се нравеха, като например кой беше работодателят на Скарбър. - Но...
- Можем да ти предложим още нещо - каза Маделин, когато видя колебанието му. - Способни сме да накараме всички обвинения срещу теб да изчезнат. Напълно. Ще имаш възможност да се прибереш у дома. При жена си.
За един дълъг миг Еди остана мълчалив.
- Как е възможно това?
- Нека просто приемем, че работодателите ми имат доста влияние.
Подозренията му се завърнаха.
- Защо тогава съм им необходим за тази работа?
- Защото си силно мотивиран. Също така прочетох досието ти в АСН; изключително добър си в това, което правиш. Ако някой може да се добере до Стайкс - ти си този човек.
- От думите ти си правя заключението, че той не се шляе около някой басейн. Къде е?
- Имаме ли сделка?
Чейс обмисли нещата... кимна.
- Къде е Стайкс?
- Япония. По-точно в Токио. Но ще е трудно да го доближиш. Можем да те вкараме в сградата, където се намира, но оттам трябва да стигнеш до него сам.
- В коя сграда?
Скарбър допуши цигарата си.
- Седалището на „Такаши Индъстриз“.
6
Токио
Това беше първото посещение на Нина в Япония, тя гледаше с голям интерес огромния град през стъклото на лимузината, която я взе от летище Нарита. Като жител на Ню Йорк, жената беше свикнала с високите сгради, но тези в Токио се различаваха от онези у дома: покривите на някои от тях бяха много интересни, те приютяваха безброй ярки билбордове и рекламни плакати - приличаха на клипери191, готови да отплават всеки момент през градското море.
Една сграда се открояваше от другите - не защото беше окичена с пана, а заради извисяващите се грациозно отгоре ѝ вятърни турбини. Нина предположи, че има около петдесет етажа; не беше нищо особено според стандартите на Ню Йорк, но бе достатъчно висока, за да бъде в челните места за най-опасни при земетресения структури. Близо до върха се виждаше осветеното лого на компанията. Буквата Т беше стилизирана, с летящи опашчици от японската калиграфия.
Същото лого се намираше и на писмото, което шофьорът на лимузината ѝ даде на летището, като преди това ѝ се поклони. В него имаше приветствия от Такаши Сейджи и извинение, че не бе дошъл да я посрещне лично. Индустриалецът я молеше смирено - точно така пишеше - да приеме поканата му да се видят в мезонета му.
За нейна огромна изненада се оказа, че жилището му се намира над корпоративните офиси на компанията. Явно Такаши беше толкова отдаден на работата си, че буквално спеше в кабинета си.
Небостъргачът се намираше навътре от улиците, беше ограден от просторна, добре поддържана морава. Нина знаеше, че недвижимата собственост в Япония е една от най-скъпите в света, така че подобно парче трева говореше достатъчно красноречиво: да, можем да си го позволим. Жената беше направила кратко проучване по време на полета си и стигна до извода, че Пенроуз е прав, наистина компанията бе главна сила в Япония. Самият Такаши беше трета генерация бизнесмен и за четиресетте си години в бизнеса бе достигнал висоти, които преуспелите му предци дори не бяха сънували.
Лимузината спря пред един от входовете на сградата, шофьорът отвори вратата на Нина и пак се поклони, когато тя излезе. Там я чакаше млад японец в стилен италиански костюм, който се поклони дори повече от първия мъж и ѝ подаде ръка.