- Съществува легенда за тази статуя, доктор Уайлд - започна магнатът. - Предполага се, че притежава огромна сила... сила, която може да се ползва от малцина избрани. Силата на самата Земя.
Настоятелността в погледа му подсказваше на Нина, че домакинът ѝ очаква тя да потвърди, че знае точно за какво говори той. Жената реши да запази изражението на лицето и гласа си неутрални:
- Какъв вид сила?
- В различните култури е наричана с много имена. Иньодо, фъншуй, драконови линии, лей линии, телуров ток, чи... всички те са термини на едно и също нещо. Мрежа от силови линии, генерирани от самата Земя, които представляват естествен източник на енергия. Точно както кръвта тече във вените ни, така и тази сила струи в света около нас. Живителната енергия на планетата, както бихте се изразили. Възхитен съм от тази идея още от детството ми, а за легендата на статуетката научих преди трийсет години. Така че, когато тя се появи на пазара, трябваше да я купя. Исках да разбера дали поверието е истина.
- Какво открихте?
- Нищо. - Такаши поклати глава. - Камъкът беше изследван обстойно. Оказа се необикновен, навярно метеорит, но не притежаваше никакви специални свойства. Поне не такива, които аз мога да открия.
Нина отново отказа да захапе стръвта.
- Тъй че просто купихте фигурата и си я държахте тук... докато не беше открадната.
Мъжът изсумтя.
- Да. Тогава колекцията ми от антики се намираше в друг имот. Той беше ограбен от професионалисти - бяха взели само статуетката, пропускайки предмети с много по-висока стойност. Предполагам, че познавате тези крадци.
- Да, така е - отговори Уайлд и си припомни онова лудо преследване през Сан Франциско, за да си върнат откраднатия атлантски артефакт. - Бяха наети от Прамеш и Ванита Коил.
Такаши кимна.
- Беше ми обяснено, че са използвали някаква интернет технология, способна да прихваща частни разговори. Предполагам, че така са научили за моята фигурка. Но това ме навежда на друг въпрос.
- Защо въобще са имали интерес към нея?
- Да. Явно статуетката е била от огромно значение за тях, щом вложиха толкова много усилия, за да я откраднат.
Нина искаше отговор на още един въпрос:
- Защо не я обявихте за открадната? Когато беше отнета от семейство Коил, можехте да си я получите от Интерпол. Нямаше да се налага да я купувате от черния пазар.
- Имам чувството, че не одобрявате постъпката ми, доктор Уайлд.
- Така е. По този начин окуражавате незаконната търговия на антики - когато крадците са сигурни, че може да получат добра цена за откраднатото от тях, просто ще продължат да крадат.
- В този случай нямах голям избор. Имаше и други заинтересувани страни, така че не можех да оставя статуетката - или по-точно статуетките - да попаднат в ръцете им.
- Кои бяха тези други страни?
- Това не е от значение. Важното е, че артефактите вече са у мен. - Такаши се изправи на крака. - В отговор на въпроса ви - мъжът бавно заобиколи бюрото, - не обявих фигурата за открадната, защото, въпреки че съм законният ѝ собственик, все още съществуват хора, които искат да ми я отнемат и да я върнат в Китай. Биха казали, че е въпрос на държавна чест, но според мен всичко опира до лични политически амбиции. Ако заявях статуетката на Интерпол, тези хора щяха да се намесят и да се опитат да си я присвоят. - Домакинът направи знак на Коджима, който отиде до друга двойна врата и я отвори. Такаши се насочи към нея. - Моля, последвайте ме, доктор Уайлд. Сигурен съм, че изгаряте от желание да видите фигурите.
Нина не можеше да отрече факта, така че го последва. Близо до вратата, разположена на външната стена, се намираше кабина от дърво и стъкло, за която жената помисли, че е витрина. Когато я погледна отблизо, видя, че вътре има оранжева сфера около метър и половина в диаметър. Такаши забеляза учудването й.
- Моята спасителна капсула.
- Какво?
- В случай на голямо земетресение. - Домакинът видя, че учуденото изражение остана на лицето на жената и продължи: - Нямате ли спасителни системи в американските небостъргачи?
- Не... или ако имаме такава в сградата на ООН, никой не си е направил труда да ми каже.
Сега беше ред на Такаши да се изуми.
- Надявам се никога да не ви потрябва - каза той.
В помещението, в което влязоха, имаше красива каменна градина - храсти и миниатюрни дървета бяха внимателно аранжирани сред огромни кръгли камъни, обградени от чакъл, разсипан под формата на морски вълни. На Нина ѝ се искаше да спре за малко и да се полюбува на прекрасната гледка, но магнатът вече беше стигнал до следващата двойка врати. Тръгнаха по друг коридор, преминаха покрай други стаи от мезонета. Навън, от един балкон няколко етажа по-надолу, се извисяваше висока бяла мачта: кулата на една от вятърните турбини, които бе видяла от лимузината. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в бързо въртящите се перки.