- Ето нещо друго, което не съм виждала на американските небостъргачи - посочи Уайлд и известно време наблюдава турбината.
- Генерират около десет процента от енергията, необходима за тази сграда - гордо заяви Такаши. - Бих поставил още, но за да го сторя, трябва да воювам с управниците на града. - Мъжът спря и се обърна към гостенката си. - Затова съм толкова заинтересуван от земната енергия. Това, което получаваме от вятъра и морските вълни е добро начало, но нуждите на света нарастват толкова бързо, че се нуждаем от още. За задоволяването на това потребление се налага да открием чиста енергия, иначе всички ще се изтровим. Ако земната сила може да бъде впрегната, това ще доведе до едно по-добро бъдеще за човечеството.
- По-добро, но и по-опасно.
- Всички енергийни източници са опасни, ако се използват погрешно. Точно затова трябва да се държат в правилните ръце.
Въпросът беше малко груб, но наложителен.
- Вашите ли?
- Не само моите, но и на онези, които търсят глобален мир и стабилност. - Мъжът тръгна отново. - Оттук.
Поведе я към просторна, осветена от мека светлина галерия, стените на която бяха приютили редица картини и гравюри от дърво. Нина не разпознаваше никоя от тях, но от стила и състоянието им прецени, че са дело на японски майстори отпреди поне две столетия, а някои бяха и по-стари. В другия край на стаята имаше нова двойка врати. Такаши направи знак на Коджима и секретарят натисна един бутон в стената. Вратите като че ли бяха от тъмен дъб, но звукът от тежкото им придвижване подсказа, че зад фасадата си те са направени от доста по-тежък и по-сигурен материал.
- Моят трезор - похвали се Такаши. - След като статуетката беше открадната от мен, трябваше да подсигуря останалите си антики. Затова сега живея тук, на върха на небостъргача. Никой нарушител не може да влезе, без да бъде заловен. Охранителите ми се грижат за това.
Нина се съмняваше в думите му.
- Кой, двете момчета долу ли?
На лицето на домакина се появи многозначителна усмивка.
- Те не са единствените, които се грижат за спокойствието ми. Но елате, елате. - Магнатът я покани да мине през вратата. Когато се озоваха в помещението осветлението се задейства автоматично.
Очите на Нина се разшириха от онова, което видя вътре. Индустриалецът имаше доста внушителна колекция от антики. Повечето бяха японски, далеч от нейната специалност, но разпозна също така китайски, индийски, тибетски и какви ли не други. Имаше свитъци с великолепни калиграфии, изящни скулптури от слонова кост и нефрит, богато украсени самурайски доспехи, бижута от злато и сребро, блестящи скъпоценни камъни в поставки. Стойността на всички предмети в помещението можеше да е десетки милиони долари, дори стотици.
Телефонът на Коджима извибрира. Той го вдигна, размени си няколко думи с този, който му се обади, след което се поклони на Такаши и Нина.
- Моите извинения, но трябва да се занимая с нещо. Ще се върна съвсем скоро.
Магнатът кимна и се обърна към гостенката си, когато секретарят му напусна стаята.
- Разпознавате ли този предмет, доктор Уайлд? - попита я той.
Нина огледа внимателно експоната: беше меч с дълго бяло острие, нащърбено на места - характерните следи от битка.
- Страхувам се, че не. Какъв е?
Домакинът беше разочарован, навярно очакваше жената да бъде доста по-впечатлена.
- Кусанаги но Цуруги, свещеният меч на великия воин Ямато Такеру. Едно от Трите свещени съкровища241 на Япония.
Името на меча ѝ навя бегъл спомен от детството ѝ, когато родителите ѝ я учеха на легендите на другите страни.
- Кусанаги... е японският еквивалент на Екскалибур, нали? Мислех, че се пази в храм.
- Да, в светилището Ацута в Нагоя. Поне така твърдят свещениците в него. Помага за бизнеса им. - Последва кратък, грухтящ смях. - Само дето аз го имам вече повече от трийсет години.
- Щом е част от Свещените имперски съкровища, не е ли собственост на императора?
Такаши се опита да скрие раздразнението си.
- Няколко наши политици казаха същото нещо. Сега са бивши политици. - Домакинът продължи напред, готов да подхване нова тема. - Ето, доктор Уайлд - той се спря пред една витрина. - Заради това сте тук.