Удари я още веднъж...
Вратата се отвори и Чейс се строполи в тясното помещение на охраната; удари ребрата си в бюро с рафтове, над което за стената беше закачен телефон. Еди нямаше време да се обади на който и да било за помощ. Затвори вратата и заклини празния си пистолет в дръжката ѝ.
Не че това щеше да му помогне особено, помещението беше прекалено малко, за да намери прикритие. Единственото, което преследвачът му трябваше да направи, бе да стреля във вратата. Отчая се. Не можеше да ползва нищо като оръжие, нямаше панели в стените или пода...
Но имаше малък отвор в тавана.
Еди не знаеше накъде води, а и не му пукаше. Покатери се на малкото бюро и дръпна силно дръжката на капака. Ако беше заключен, щеше да е мъртъв. Дръжката изтрака, но не се помръдна.
Отвън се разнесе шум. Някой удари вратата и заклещеният пистолет издрънча. Последва ритник, а после и още един, по-силен. Тя се изкриви.
Чейс хвана дръжката на капака с две ръце и увисна с цялата си тежест на него. Металът изскрибуца. Последва нов ритник отвън...
Нещо изщрака и капакът се отвори, в помещението нахлу вятър. Еди се хвана за рамката и се изтегли нагоре.
Към покрива на влака стрела.
Течението го посрещна със смазващата сила на ураган. Белите вагони на шинкансена не бяха нищо повече от неясни блокове, които потъваха в нощта, единственото осветление идваше от вътрешността на влака и от ослепителните сини отблясъци от искрите, които излизаха, когато пантографът301 допреше надземните кабели с високо напрежение.
Покривът на шинкансена беше гладък с изключение на чифт паралелни ивици, които преминаваха по цялата му дължина, на разстояние около шейсет сантиметра една от друга. Чейс легна между тях, дланите и пръстите на краката му използваха браздите за опора, и запълзя напред. Щеше да му е много по-лесно да се движи в обратната посока, но там би бил напълно открит; освен това основата на пантографа се намираше само на няколко метра пред него. Стигнеше ли до нея, щеше да има защита от куршумите.
Макар и не особено добра.
Главата му беше обсипана с прах и песъчинки, имаше чувството, че влакът ще литне като „Боинг-747“. Продължи да пълзи. Въпреки аеродинамичната форма на основата на пантографа преминаващият през нея въздушен поток заплашваше да издуха лицето на Еди. Наложи се да извърне глава и да зарови брадичка в рамото си, за да си поеме дъх.
Миг по-късно от тесния отвор в покрива зад него се появи мъж.
Преследващият го агент стимулира Чейс да се раздвижи. Запълзя енергично като гекон, въпреки че течението се опитваше да го разкъса. Някаква остра частица го удари малко над окото. Стигна до пантографа и се притегли към основата му, внимаваше да не докосне ръката на лостовия механизъм...
Изстрел!
Притисна се към покрива, не можеше да повярва, че мъжът пропусна от толкова близко разстояние. Нов изстрел... пак не последва изгарящото и болезнено чувство от проникващ куршум. Залази напред, като използваше оребрените ивици. Рискува да погледне назад. Един проблясък от енергийната мрежа разкри агента, който беше излязъл наполовина през отвора в покрива, на лицето му се четеше гняв, въпреки брулещия го вятър.
Същият този вятър помагаше на Еди да остане жив. Ръката на стрелеца беше подложена на вихър със скорост 290 километра в час.
Агентът се изкатери на покрива. Колкото и да беше силно течението, мъжът нямаше да пропусне от близко разстояние. Това накара Чейс да запълзя по-бързо напред, мускулите започваха да го болят. Опита се да види какво има пред него, премигвайки. Климатичната инсталация беше разположена в гладкия алуминиев покрив на далечния край на вагона. Имаше да измине дълъг път, за да разбере дали тя щеше да му бъде полезна с нещо, или не.
Преследвачът беше по-млад от Еди, по-бърз и не страдаше от безброй наранявания. Стигна до пантографа и елегантно избегна електрифицираната ръка като течен метал. Единственото, което оставаше на англичанина, беше да продължи напред, докато младият мъж не го доближеше на разстояние, от което нямаше да пропусне...
Почувства внезапна болка, нещо го удари в лицето. От изненада едва не падна от влака.
Осъзна, че е било насекомо. Нещастната буболечка се беше размазала на челото му.
Ако нещо толкова малко болеше толкова много... то какво оставаше за нещо по-голямо?
Озари го идея, смени позицията си и бръкна в джоба на якето. Намери нещо твърдо, студено и метално - запалката му.
Извади я и погледна назад. Агентът беше на няколко крачки зад него. Държеше оръжието си в ръка и се прицелваше...