Еди хвърли запалката зад рамото си.
Металът веднага беше подхванат от течението и се стрелна назад към лицето на стрелеца като пневматична преса. Мъжът изкрещя от болка и от носа му текна кръв - Чейс го срита с ботушите си в главата, преднамерено вдигна ръце и се остави въздушният бич да го захвърли обратно към гладката метална повърхност. Агентът изгуби опората си и политна...
Нагоре в надземните кабели.
Десетки хиляди волтове преминаха през него, косата му пламна. На главата му се появи огнен ореол, кабелът сряза вертикално черепа му като меко сирене. Триенето го захвърли назад, към ръката на лостовия механизъм, която пропадна под тежестта му.
Компютрите на влака веднага засякоха загубата на мощност в единия си пантограф и задействаха аварийните спирачки.
Еди се хвана отново за покрива, но дори да имаше лепки на ръцете и краката, нямаше да успее да издържи на рязката децелерация. Инерцията го захвърли напред. Оребрението върху металната повърхност не беше достатъчно, за да успее да се задържи, плъзна се към ръба на покрива и опасно се прекатури през него към земята...
С едната си ръка се хвана за климатичната инсталация и увисна. Избегна претрепването, но извика от рязката болка в рамото си.
Спирачките пищяха, шинкансенът намали скоростта си до сто и шейсет километра в час, сто, петдесет. Машината издаде пронизителен писък и спря на някакъв бетонен виадукт, който се намираше над провинцията. Еди се издърпа на покрива и тръгна към локомотива на влака, търсеше друг отвор, през който да влезе. Трябваше да вземе статуетките, преди Скарбър и единственият ѝ останал агент да ги намерят...
* * *
Маделин нямаше нужда да слуша Юн, който ѝ обясняваше какво се беше случило, можеше сама да си направи извода, че нещо много сериозно се обърка; внезапната спирачка, която я хвърли на пода на първокласния вагон, беше достатъчно доказателство. Всяко подобно спиране на влак стрела се смяташе за спешен случай от властите, а с поне два трупа на борда и следи от стрелба, скоро щеше да има сериозно полицейско присъствие тук. Време беше да изчезне.
Налагаше се обаче да свърши нещо преди това.
- Остави - прекъсна японеца Скарбър, когато започна да ѝ обяснява накъде е тръгнал англичанинът. - Трябва да открием статуетките. Когато се качи на борда, Чейс носеше чанта - сигурно я е скрил някъде в предната част на влака. Намери я и евакуирай хората.
Юн кимна.
- Къде ще се срещнем? - попита той.
Скарбър погледна през един от прозорците. Не се виждаше нищо навън в мрака; шинкансенът беше спрял някъде по средата на градовете, разположени на южния бряг.
- Знам ли. Просто вземи фигурите и когато слезеш от влака ми се обади - ще ти кажа мястото за среща.
- Добре. Ти какво ще правиш?
- Не ме мисли мен, намери чантата. Тръгвай!
Юн се обърна и излезе от вагона. Скарбър вдигна пистолета си и стреля три пъти в най-близкия прозорец - здравото стъкло се счупи.
* * *
В другите вагони царяха объркване и паника. За хората шинкансенът беше символ за бързина и безопасност; аварийно спиране надалеч от гара бе нещо нечувано. Членове на екипажа обхождаха всички пътници и ги уверяваха, че забавянето е само временно, че проблемът ще бъде разрешен съвсем скоро и влакът бързо ще тръгне към крайната си дестинация.
Юн си проправяше път през притеснените хора и оглеждаше внимателно багажните отделения. Чейс се беше качил във влака с черна чанта в ръка. Няколко от пътниците се развикаха, когато им пребърка багажите. Времето му изтичаше и въобще не им обърна внимание; цялата операция се беше скапала и му се искаше да се разкара от тук възможно най-скоро.
Видя една черна чанта, оставена в клетките за багаж. Фактът, че никой не стоеше на мястото под нея, беше достатъчно красноречив. Близкостоящите не му обърнаха внимание, когато я взе; хората се оглеждаха за член на екипажа, когото да питат докога ще трае аварията. Юн дръпна ципа. Вътре имаше поликарбонатова311 кутия. Отвори я... и се усмихна.
Три груби статуетки, направени от пурпурен камък, се бяха втренчили тъпо в него. Защо бяха толкова важни, мъжът не знаеше, а и не му пукаше. Шефовете му ги желаеха, така че той трябваше да им ги осигури. Затвори кутията, закопча чантата и тръгна обратно по пътеката.
Вратата към отделението за качване на пътниците се отвори и той мина през нея. Другите врати, които водеха към отделението между вагоните, не бяха напълно автоматични, управляваха се от бутон, така че мъжът го натисна и зачака да чуе със- кането на механизма...