Старецът я погледна сърдито иззад малките си кръгли очила. Онези, които останаха от Братството след битките, довели до откриването на Атлантида, бяха принудени да отворят архивите си под заплахата да бъдат съдени за престъпленията, които гяхната организация беше извършила.
- Ще видя дали можем да бъдем по-...експедитивни - отстъпи Пападопулос.
- Благодаря ви. Макар че това не е причината да намина.
- Моля? Защо сте тук тогава? Да ни се подигравате и тормозите?
- Не, трябва ми информация. Експедитивно.
Старецът не беше доволен, че собствените му думи бяха използвани срещу него.
- Каква информация?
- Искам да знам дали в архивите ви се споменава нещо за Нанталас.
- Жрицата?
Нина повдигна веждата си.
- Явно имате нещо.
- Тя е била важна фигура, преди Атлантида да потъне. - Мъжът се отпусна в стола си. - Твърдяла е, доколкото си спомням, че има видения. Обикновено са били за война, все пак това е било основното занимание на атлантите. Също така е казвала, че има магически сили.
- Дали тези сили са били свързани по някакъв начин с трите статуетки?
Пападопулос се изправи в стола си изненадан.
- Откъде знаете?
- Успяхме да спасим някои от текстовете в Храма на Посейдон.
- Ах, ясно. - Лицето му се смръщи. - Няма да е лошо да ни изпращате новини относно Атлантида. Човек би си помислил, че не ни имате доверие.
- Няма такова нещо - язвително отвърна Нина. - Какво друго знаете за статуетките?
- Минаха много години от времето, когато четох тези текстове, но мисля, че чрез тях е получавала виденията си. Те са били ключът към силите ѝ... Не, всъщност силите не са били нейни. Чрез фигурите е успявала да ги канализира, но те са идвали от другаде, от камък... хм, небесния камък, точно така беше.
- Какви са били тези сили?
Мъжът сви рамене.
- Не помня. Някакви магии, пълни глупости. Не се постарах да ги запаметя.
Нина се опита да потисне раздразнението си.
- Не сметнахте ли за необходимо да съобщите на АСН за това? Знаехте, че притежаваме две от статуетките.
- Нашата работа е да ви осигурим точно онова, което сте поискали - обясни ѝ Пападопулос. - Нито повече... нито по-малко.
- Може би следващия път трябва да бъдете малко по-отворени към приятелите си - сопна му се Уайлд. - Междувременно искам да знам абсолютно всичко за фигурите. Дори и нещата, които смятате, че са пълни глупости.
- Казах ви, трябва да прочета текста отново.
- Ами аз не бързам за никъде, а като ви гледам и вие сте свободен. Така че нека се заемаме.
- Искате да видите оригиналните текстове? В архива? - Старецът изглеждаше ужасен от самата мисъл.
- Аха, точно така.
- Това никога не е било част от сделката! Споразумяхме се, че Братството може да запази архивите си недостъпни за външни хора.
- Хич не ми пука за тайните ви. Притеснява ме фактът, че някой друг знае за силите на тези статуетки - поне две групи от тези „някой друг“ всъщност и те се борят, за да ги докопат. Гледахте ли новините за онзи небостъргач в Токио?
- Да, разбира се. Казаха, че е нападнат от хеликоптер.
- Бях на последния етаж в същия момент! - Мъжът я изгледа изумен. - Държах фигурите в ръцете си, и трите. Нещо се случи, нещо, което не успях да разбера... Изживяването беше удивително. Трябва да знам какво представлява. Смятам, че отговорът се намира в архивите ви.
Пападопулос се отпусна отново в стола си замислен. Най-накрая стана от него, някак малко нерешително.
- Добре, доктор Уайлд. Но тук говорим за извънредна ситуация, нали? Не искам други членове на АСН да „наминават“ неочаквано.
- Просто ми покажете какво имате за статуетките и се махам.
За първи път старецът хареса нещо, което тя каза.
Дейността на Братството беше скрита зад паравана на адвокатска кантора, чиито офиси гледаха към високите стени на Ватикана. Пападопулос поведе Нина по тесните коридори до една врата на приземния етаж.
- Влезте тук.
Жената огледа съмнително вътрешността на помещението.
- Сериозно? - учуди се тя. Пред очите ѝ се намираше килер с рафтове, по които бяха подредени почистващи препарати; високо на стената беше разположен малък прозорец с решетка.
Старецът въздъхна и влезе вътре, махна ѝ да направи същото. Нина се намъкна в тясното пространство, гъркът затвори вратата и посегна към един ключ за осветлението. Вместо да го натисне, той хвана рамката му и я завъртя наполовина. Чу се щракване и някъде отдолу се разнесе глухо бучене... Уайлд се изненада, когато помещението започна да се спуска в шахта от тъмни и стари тухли.