Пападопулос се усмихна, като видя, че жената се чувства неудобно.
- Харесва ли ви нашият асансьор?
- Ами, хм... различен е.
- Бил е конструиран преди повече от сто години. Братството притежава сградата, откакто е построена през 1785 г., но архивите са тук от доста по-дълго време. Надявам се оценявате факта, че ви удостоявам с изключително рядка привилегия - продължи старецът. - Външните лица, които са слизали долу за... хм... последните петстотин години, може да се преброят на пръстите на двете ръце. Дори членове на Братството се допускат трудно, ако не участват в поддържането на архива.
Асансьорът спря на около девет метра под нивото на улицата. Пред тях се откри коридор, който водеше нанякъде, беше осветен по цялата си дължина от мъждиви крушки. Дебели електрически кабели опасваха стената.
- Последвайте ме - нареди Пападопулос.
След двайсетина метра зидарията отстъпи място на грубия камък. Тунелът продължи напред още малко. Нина се опита да се ориентира.
- Това е катакомба - осъзна тя. - Намираме се под Ватикана.
- Да. Подземията под папството се разпростират на десетки, може би дори на стотици километри - никога не са били напълно картографирани. Тези участъци са били запечатани и дарени на Братството през девети век от един кардинал, който е бил поддръжник на каузата ни.
Уайлд беше впечатлена.
- Ваша лична версия на Тайните архиви на Ватикана.
- Да. Макар че нашите съдържат материали, с които дори Archivum Secretum не разполага.
- Предполагам, че това е, защото сферата на вашите текстове е доста ограничена.
- Бихте останали изненадана от сферата на нашите притежания - самодоволно каза старецът. - Но, да, Атлантида е специалността ни. Атлантската империя, владетелите ѝ, обществото ѝ... опасностите, които представлява.
- Които е представлявала - поправи го Нина. - Минало време. Освен ако не познавате други геноцидни откачалки като семейство Фрост, които имат намерение да я възкресят?
- Трудно ви е да повярвате, макар че сте били нападната именно заради атлантските статуетки? - контрира я старецът. - Но да оставим това, стигнахме до целта си.
Коридорът пред тях беше запречен от тежка метална врата. До нея имаше малка клавиатура; Пападопулос хвърли поглед зад рамо, за да се увери, че Уайлд не гледа, и тогава набра кода. Механизмът се отключи и отвътре се процеди ярка светлина. Тихият шепот на вентилационна система достигна до тях.
Старецът мина през вратата и повика някой на италиански.
- Библиотекарите сигурно са някъде навътре из архивите - обясни на Нина, преди да се провикне отново. - Агостино!
В отговор се разнесе ехо от един от тунелите, водещи началото си от това помещение.
- Идва - обяви гъркът. Уайлд кимна и се огледа наоколо. Две цели стени бяха заети от подредени едно до друго чекмеджета, които представляваха системата за картотекиране; на едно бюро стоеше компютър, който явно служеше за същата цел, но излъсканото до блясък дърво на рафтовете и прашната машина ѝ подсказваха, че библиотекарите предпочитат традиционния метод за откриване на определен документ. Дебелите кабели захранваха други видове апаратура: климатици, влагоабсорбатори, помпи, всичко, което беше необходимо, за да се поддържат тези подземни лабиринти във възможно най-добро състояние.
След минута тътрещи стъпки предизвестиха за появата на архиварите. Двама мъже излязоха от тунела - единият беше стар, белобрад и с голям кръгъл нос, другият зад него бе младеж с наднормено тегло и рошава коса. По-възрастният не изглеждаше доволен, че е бил прекъснат, той погледна Нина с явна враждебност. Изкрещя нещо на италиански на Пападопулос, който му отвърна с успокоителни думи, преди да представи гостенката.
- Доктор Уайлд, това са Агостино Белардинели, главният архивар на Братството, и неговият помощник, Паоло Агнели. Агостино, това е...
- Знам коя е! - прекъсна го ядосан Белардинели и посочи с пръст към Нина. - Довел си я тук? Не мога да... - Последва нов изблик на италиански, мъжът направи мимика как се промушва в сърцето си.
- Синът на Агостино също беше член на Братството - обясни на Уайлд Пападопулос, чувстваше се неловко. - Той, ами... загуби живота си в Бразилия.
- Наистина? - студено рече Нина. Това означаваше, че синът на архиваря е бил един от онези, които се опитаха да убият нея и екипа ѝ, с който търсеха изгубения атлантски аванпост в джунглата.