- Да - потвърди Пападопулос, - но нека оставим темата настрана. Агостино, доктор Уайлд иска да види всичко свързано с атлантската жрица Нанталас и трите статуетки, които са ѝ давали силата.
Тези думи доведоха до нов изблик от страна на Белардинели. Гъркът го изслуша с нарастващо нетърпение и му се изрепчи:
- Агостино! Когато любопитството ѝ бъде задоволено, тя ще си тръгне и после можем да обсъдим това. Сега нека открием по-бързо текстовете, а?
Главният архивар си замърмори под носа, но отиде до едно от чекмеджетата.
- Нанталас, Нанталас - повтаряше си мъжът, а пръстът му се движеше напред-назад като радарна антена. - Споменаваше се в един от атинските летописи. В този на Акакиос ли беше, или...
Агнели се обади за първи ггьт.
- Каликрат - колебливо каза той. - В единия от пергаментите му в четиринайсетия аркосолий331.
- Каликрат, точно така. - Явно Белардинели знаеше перфектно начина на индексиране, защото, без да се замисли, отвори едно от чекмеджетата и затърси сред стотиците карти. Извади една от тях и побърза да си сложи очилата за четене. - Деветият му текст. Така си и знаех. В четиринайсетия аркосолий.
- Браво, Паоло - поздрави младока Пападопулос. - Май наистина нямаме нужда от компютър.
- Ами аз... аз съм запомнил катакомбата - обясни Агнели.
Нина се зачуди защо мъжът се изнерви от признанието си, но грубите думи на Белардинели ѝ отговориха на въпроса:
- Постоянно се скита, все го няма, когато ми трябва! - Главният архивар върна картата в чекмеджето и погледна компютъра презрително. - Но поне го прави, за да се учи. По-добре, отколкото да чака някаква машина да му дава отговорите, които търси. Никога не съм я ползвал. Ако Бог искаше компютрите да мислят вместо нас, защо тогава ни е дал мозъци? - Мъжът посочи с отвращение към мишката от лявата страна на клавиатурата.
- Текстът? - припомни му Пападопулос.
Белардинели изгрухтя недоволно:
- Оттук.
Главният архивар ги поведе към един от тунелите. За разлика от онзи, който водеше до голямото помещение, този тук не беше просто пътека към определено място. В стените му бяха издълбани дълги, ниски ниши, по четири една върху друга. Лoкули, помисли си Нина: места, където древните християни поставяли мъртвите си.
За нейно успокоение, в момента нямаше трупове. Вместо това нишите приютяваха дървени и метални кутии, внимателно увити вързопи, запечатани стъклени тубуси, в които се намираха навити текстове и пергаменти. Всичко това беше едно огромно хранилище на древно знание.
На откраднато знание. Дори и известните историци не бяха имунизирани от вниманието на Братството; един от материалите в архива беше „Хермократ“342, изгубеният диалог на гръцкия философ Платон. Уайлд се зачуди какви ли тайни се съдържаха в документите, покрай които минаваше... и колко ли хора бяха убити заради тях.
Сега обаче имаше много по-важна работа от тази, да се възмущава на делата на Братството. Навлязоха още по-надълбоко в катакомбата, Белардинели уверено поемаше по някой от тунелите, които се изправяха пред тях.
- Ето - заяви той и се спря пред голяма, арковидна ниша, в чийто камък бяха издълбани релефни фигури и латински текст. - Четиринайсетият аркосолий.
Вътре в украсената гробница беше изградена висока решетка от рафтове, върху които се намираха десетки увити обекти. Те представляваха изключително големи книги; Нина беше виждала такива, когато Пападопулос ѝ донесе оригиналния текст на „Хермократ“ в Ню Йорк. „Страниците“ всъщност бяха стъклени листове, чиито краища бяха обкантени с метал. Крехкият пергамент беше внимателно положен между тях преди капсуловането.
Белардинели се загледа в един от горните рафтове, след което извърна поглед към малката стълба наблизо. Направи знак на Агнели да я донесе и той изпълни заповедта.
- Желаете ли да взема книгата вместо вас? - попита младокът.
- Не, не - отказа му брадатият мъж. Качи се по стъпалата и се пресегна към най-горния ред. С лявата си ръка се държеше за опора за старото дърво, където остави отпечатъка си в прахта. Нина потръпна, когато книгата се килна на една страна, беше прекалено тежка, за да може главният архивар да я задържи с една ръка, но мъжът все пак успя да я хване, преди да падне.
Бавно слезе от стълбата.
- Ето това искахте да видите - обясни на Нина и заразгръща платното, в което бе увита книгата. За разлика от другите, на тази имаше много малко прах. Корицата беше от кожа с цвят бордо, обкантена с надран месинг. - Текстовете на Каликрат.