- Добре, добре - отвърна Еди и сви рамене. - Хайде първо да освободим още един боклук, а?
Буду се опита да прикрие безпокойството си и продължи по коридора, Еди го следваше по петите. Освободиха още хора от килиите им. Нова серия експлозии разтърси стария форт: това беше последната атака. Ако нещата се движеха по план, затворът вече трябваше да е в пълен хаос, с прекъснати комуникации и без повечето от отбранителните си установки. Следващата фаза - осигуряването на път за бягство - навярно беше влязла в сила.
Освобождаването на зимбабвийските политически затворници беше голям хуманитарен акт, но не заради това Еди бе дошъл тук. Интересуваше го един-единствен затворник: мъжът зад стоманената врата, която се изправи пред тях.
Англичанинът допря ухо до решетъчното прозорче, опитваше се да чуе нещо от другата страна, въпреки пронизителната аларма. Това, че не беше затворено, говореше достатъчно. Стаите за мъчения, чиято цел беше извличането на информация, бяха шумоизолирани, зверствата, които се случваха зад стените им, биваха достояние единствено за мъчителя и неговите жертви. Целта на отвореното прозорче беше всички в килиите да чуват писъците. Тази форма за мъчение бе изключително коварна, защото на разпитващия не се налагаше дори да докосва с пръст останалите мъченици.
Еди чу тежко дишане от другата страна на вратата. Всичко друго беше прикрито от алармата и неговия не толкова добър слух, който беше повреден от годините, прекарани сред стрелби и експлозии.
- Отвори я - заповяда на чернокожия.
Зимбабвиецът го изгледа стръвнишки, но изпълни заповедта.
- Аз съм, Буду - съобщи той.
Не последва отговор. Зимбабвиецът пристъпи плахо в стаята. Еди го следваше на две крачки зад него. В далечния край на мрачното помещение стоеше мъжът, който англичанинът дойде да спаси: Джони Струтър, кениец с наднормено тегло, в средата на четирийсетте си години. Беше окован с лице към стената, голият му гръб бе подут и покрит с кървящи линии, причината за тях беше бой е камшик. Наоколо се носеше остра, неприятна миризма от изгоряло месо. Белезите по раменете и плешките на Струтър бяха достатъчни за Еди да разбере, че източникът на аромата не е някоя загоряла пържола. На малка масичка бяха подредени инструменти за мъчение, някои от които показани - и приложени - на Чейс предния ден.
Липсваше само операторът. Страхливецът беше офейкал при първия знак за опасност. Камшиците, куките и поялниците не бяха отбранително средство срещу бомбите и куршумите.
Еди посочи към Струтър.
- Свали го.
Буду отключи оковите, като през цялото време беше държан от англичанина на мушка. Когато и последната скоба беше отворена, въздебелият мъж се строполи на пода; стенеше.
- В ъгъла - нареди Чейс на зимбабвиеца и отиде да провери затворника.
Струтър се насили да отвори очи.
- Чейс? - учуди се той. - Еди Чейс! Боже в небесата, наистина си ти! Замалко да не те позная с тази брада...
- Можеш ли да ходиш? - попита го англичанинът с не особено любезен тон.
Кениецът се опита да свие краката си и смръщи лице.
- Не знам. Откакто ме арестуваха, преживях доста, стари приятелю. Ще се наложи да ме носиш.
Погледът на Еди беше смразяващ.
- Нека се уточним, Струтър. Не съм ти „стар приятел“, нито пък ще ти мъкна дебелия задник. Искам едно-единствено нещо от теб - информация - тъй че ако не можеш да се движиш, ще те окова отново стената и да те вземат мътните.
Кениецът бързо се изправи на крака.
- Като се замисля, май мога да ходя.
- Радвам се, че се разбираме толкова добре. - Чейс се обърна към Буду. - Хайде, тиквенико, да вървим. Струтър, вземи мачетето. Ако хубавецът опита нещо глупаво, намушкай го.
Кениецът пое оръжието и погледна зимбабвиеца.
- Ще направя голяма услуга на света, ако го убия на място.
- Знам, но ако го предам жив, ще получа малко кинти.
- Върнал си се в бизнеса? Смятах, че си го напуснал завинаги.
- Само временно съм обратно в играта - отвърна Еди и отиде до изхода на стаята. Единствените хора навън бяха затворници, някои от тях бяха взели оръжията на пазачите и стреляха през една врата към двора. Форт Елена се беше превърнал в бойно поле.
Макар директорът на затвора да беше мъртъв, служителите му продължаваха да изпълняват функциите си. Съвсем скоро някой щеше да поеме управлението и да отвърне на удара. Оръжейниците бяха унищожени, но пазачите още разполагаха със сериозна огнева мощ.