Италианецът следваше светлините, навярно се беше отправил към някаква специална дестинация...
Уайлд рязко спря, заслуша се. Стъпките на Агнели не се чуваха. Мъжът не можеше да е далеч; почти го беше настигнала преди малко. Внимателно, с оръжие в ръка, Нина запристъпва напред. Видя някакво голямо помещение - от него се носеше шум от движение.
Само един поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере какво е предназначението на стаята и да възбуди естетичните и археологическите ѝ наклонности. Намираше се в крипта, но не в усойна готическа гробница от вампирския фолклор, а в помещение с висок таван, украсено с красиво инкрустирани пиластърни колони и боядисани фризове, с редици от огромни погребални ниши в стените, които бяха предназначени за цели семейства.
Агнели обаче не се виждаше никъде.
Нина пристъпи напред объркана. Криптата беше осветена от една-единствена крушка над входа, най-далечните ъгли тънеха в сенки. Жената обходи с оръжието си всеки един от тях, но нямаше никаква следа от италианеца... докато не чу шум отгоре и вдигна пистолета.
Въпреки размера и килограмите си, Агнели се справяше чудесно с катеренето. Намираше се на повече от шест метра над Уайлд и продължаваше да се набира по един от пиластрите.
- Спри! - извика му Нина и насочи оръжието си към него.
Италианецът не ѝ обърна внимание, беше се запътил към тъмен отвор в сводестия таван, от който навярно бе премахнат или бе паднал цял каменен блок. Жената повтори командата си, но сама знаеше, че никога не би застреляла невъоръжен и изплашен човек - освен това, ако той умреше, което щеше да се случи със сигурност, ако го застреляше и онзи паднеше, нямаше да разбере кой му беше платил, за да снима текста на Каликрат. Оставаше ѝ да наблюдава безпомощно как младокът стигна до отвора и се промъкна в него.
Към Ватикана.
Катакомбите на града - или поне онези, които бяха картографирани - се намираха под базиликата „Св. Петър“. Ако Агнели беше открил път към ниските етажи на Ватикана, от тях лесно можеше да излезе в нея... откъдето спокойно да се насочи към улиците на Рим.
Нина прибра пистолета в джоба си.
- За два дена, на две различни места стрелят по мен - измърмори си под носа и започна да се катери. - Ако се прибера жива до Ню Йорк и някой там се опита да ме убие, ще му сритам задника много здраво... - Стигна до най-горната ниша и се хвана за колоната в стената. Въобще не ѝ изглеждаше здрава, но фактът, че Агнели с неговото телосложение не я беше счупил, ѝ носеше някакво успокоение.
Без опората на локулите Уайлд се закатери много по-бавно. Доближаваше се до отвора в тавана, а италианецът се отдалечаваше в тесния тунел. Разстоянието помежду им ставаше все по-голямо.
- Не, мамка му, не - изръмжа Нина ядосана. Закатери се по-бързо и устоя на ужасното изкушение да погледне към все по-отдалечаващия се под. Наложи си да гледа към тъмния отвор.
Намираше се на около метър от пиластъра - трябваше да се протегне към него и да се прехвърли с една ръка.
Нямаше друг избор. Пое си дълбоко въздух, стисна камъка с лявата си длан и протегна дясната, затъквайки пръстите си в ръба на отвора...
Лявата ѝ ръка я предаде.
Жената изпищя и се опита да се хване за стената. Дясното ѝ стъпало се изплъзна от опората си и я остави да виси между две много опасни точки. Задращи с крак по древния камък и както ѝ се стори, мина цяла вечност, докато намери един издаден блок. Това ѝ осигури достатъчно тяга, за да се хване за ръба на отвора в тавана. Почака няколко мига, за да може дишането ѝ да се успокои, и се притегли към прохода.
Сърцето ѝ също забави своя ход. Нина погледна напред. Пасажът, или поне онова, което виждаше на слабата светлина от криптата, беше около седемдесет и пет сантиметра широк, малко по-нисък и продължаваше под ъгъл нагоре. Жената чу далечния шум от пълзенето на Агнели пред нея.
Оръжието ѝ убиваше в джоба. Тя го извади и тръгна след италианеца.
Погълна я пълен мрак. Обзе я инстинктивен страх: намираше се в тясно пространство и не виждаше абсолютно нищо.
- Ако той може да се побере - надъха се тихичко Уайлд, - значи, и аз мога. Нямам дебел задник. Така де, не е огромен или нещо подобно. Имам предвид, нали тренирам. Понякога. Когато имам време...
Думите ѝ помогнаха да се разсее, паниката я напусна. Видя слаба светлина пред себе си, тя показваше къде е краят на тунела. Тялото на Агнели почти я скриваше. Мъжът излезе от прохода и изчезна.