Выбрать главу

Италианецът следваше светлините, навярно се беше отпра­вил към някаква специална дестинация...

Уайлд рязко спря, заслуша се. Стъпките на Агнели не се чу­ваха. Мъжът не можеше да е далеч; почти го беше настигнала преди малко. Внимателно, с оръжие в ръка, Нина запристъпва напред. Видя някакво голямо помещение - от него се носеше шум от движение.

Само един поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере какво е предназначението на стаята и да възбуди естетичните и ар­хеологическите ѝ наклонности. Намираше се в крипта, но не в усойна готическа гробница от вампирския фолклор, а в помеще­ние с висок таван, украсено с красиво инкрустирани пиластърни колони и боядисани фризове, с редици от огромни погребални ниши в стените, които бяха предназначени за цели семейства.

Агнели обаче не се виждаше никъде.

Нина пристъпи напред объркана. Криптата беше осветена от една-единствена крушка над входа, най-далечните ъгли тънеха в сенки. Жената обходи с оръжието си всеки един от тях, но нямаше никаква следа от италианеца... докато не чу шум отгоре и вдигна пистолета.

Въпреки размера и килограмите си, Агнели се справяше чу­десно с катеренето. Намираше се на повече от шест метра над Уайлд и продължаваше да се набира по един от пиластрите.

-      Спри! - извика му Нина и насочи оръжието си към него.

Италианецът не ѝ обърна внимание, беше се запътил към тъ­мен отвор в сводестия таван, от който навярно бе премахнат или бе паднал цял каменен блок. Жената повтори командата си, но сама знаеше, че никога не би застреляла невъоръжен и из­плашен човек - освен това, ако той умреше, което щеше да се случи със сигурност, ако го застреляше и онзи паднеше, нямаше да разбере кой му беше платил, за да снима текста на Каликрат. Оставаше ѝ да наблюдава безпомощно как младокът стигна до отвора и се промъкна в него.

Към Ватикана.

Катакомбите на града - или поне онези, които бяха картогра­фирани - се намираха под базиликата „Св. Петър“. Ако Агнели беше открил път към ниските етажи на Ватикана, от тях лесно можеше да излезе в нея... откъдето спокойно да се насочи към улиците на Рим.

Нина прибра пистолета в джоба си.

-      За два дена, на две различни места стрелят по мен - измър­мори си под носа и започна да се катери. - Ако се прибера жива до Ню Йорк и някой там се опита да ме убие, ще му сритам зад­ника много здраво... - Стигна до най-горната ниша и се хвана за колоната в стената. Въобще не ѝ изглеждаше здрава, но фактът, че Агнели с неговото телосложение не я беше счупил, ѝ носеше някакво успокоение.

Без опората на локулите Уайлд се закатери много по-бавно. Доближаваше се до отвора в тавана, а италианецът се отдале­чаваше в тесния тунел. Разстоянието помежду им ставаше все по-голямо.

-      Не, мамка му, не - изръмжа Нина ядосана. Закатери се по-бързо и устоя на ужасното изкушение да погледне към все по-отдалечаващия се под. Наложи си да гледа към тъмния отвор.

Намираше се на около метър от пиластъра - трябваше да се протегне към него и да се прехвърли с една ръка.

Нямаше друг избор. Пое си дълбоко въздух, стисна камъка с лявата си длан и протегна дясната, затъквайки пръстите си в ръба на отвора...

Лявата ѝ ръка я предаде.

Жената изпищя и се опита да се хване за стената. Дясното ѝ стъпало се изплъзна от опората си и я остави да виси между две много опасни точки. Задращи с крак по древния камък и както ѝ се стори, мина цяла вечност, докато намери един издаден блок. Това ѝ осигури достатъчно тяга, за да се хване за ръба на отво­ра в тавана. Почака няколко мига, за да може дишането ѝ да се успокои, и се притегли към прохода.

Сърцето ѝ също забави своя ход. Нина погледна напред. Пасажът, или поне онова, което виждаше на слабата светлина от криптата, беше около седемдесет и пет сантиметра широк, малко по-нисък и продължаваше под ъгъл нагоре. Жената чу далечния шум от пълзенето на Агнели пред нея.

Оръжието ѝ убиваше в джоба. Тя го извади и тръгна след италианеца.

Погълна я пълен мрак. Обзе я инстинктивен страх: намира­ше се в тясно пространство и не виждаше абсолютно нищо.

-      Ако той може да се побере - надъха се тихичко Уайлд, - значи, и аз мога. Нямам дебел задник. Така де, не е огромен или нещо подобно. Имам предвид, нали тренирам. Понякога. Кога­то имам време...

Думите ѝ помогнаха да се разсее, паниката я напусна. Видя слаба светлина пред себе си, тя показваше къде е краят на туне­ла. Тялото на Агнели почти я скриваше. Мъжът излезе от про­хода и изчезна.